Джордж Фридман: Новите двигатели на геополитиката в Европа

Независимо коя версия смятате за вярна, едно нещо е сигурно: Гърция бе поставена в невъзможна позиция, когато се съгласи на план за изплащане на дълга, който не можеше да поддържа. Тези планове я вкараха в депресия, от която още не се е възстановила, а проблемите се разпространиха върху други части на Европа.

Има дълбоко вкоренено вярване в ЕС и отвъд него, че страните, които следват европейските правила, ще се възстановят в някакъв момент. Основните политически партии подкрепят ЕС и политиката му и те биваха избирани и преизбирани. Имаше общо чувство, че икономическите проблеми ще отминат. Но сега е 2015 г., ситуацията не се е подобрила и има растящи движения в множество страни, които се противопоставят на политиката за икономии.

Усещането, че Европа сменя курса, е видимо и в решението от миналата седмица на Европейската централна банка (ЕЦБ) да повиши ликвидността в системата чрез започване на програмата за количествени улеснения. Фридман смята, че тя е прекалено скромна и идва прекалено късно. Той твърди, че количествените улеснения може и да проработят при рецесия, но Южна Европа е в депресия. Това означава, че инфраструктурата на бизнеса, която би могла да използва парите, е била унищожена и следователно ефектът от количественото улеснение върху безработицата ще бъде ограничен. Колкото и странно да е, ЕЦБ изключи Гърция от програмата, заявявайки, че страната е прекалено открита към дългове, за да позволи риска от даване на заеми от нейната централна банка.

Практически всяка европейска страна има растящи политически движения, които се противопоставят на ЕС и политиката му. Повечето от тях са в десния политически спектър. Това означава, че освен икономическите им притеснения, те искат да възстановят граничния контрол, за да ограничат имиграцията. Опозиционни движения се появиха и отляво – Подемос в Испания и разбира се, Сириза в Гърция. Лявото има същите притеснения като дясното, като изключим расовата окраска. Но важното е това: на Гърция се гледаше като на провинция, но всъщност тя е острието на европейската криза. Тя бе първата, изправена пред фалит, първата, която наложи политика на икономии и първата, която избра правителство, обещало да спре орязването на разходи. Леви или десни, тези партии заплашват традиционните европейски партии, които все по-голяма част от средната класа разглеждат като съучастници на Германия в създаването на режим на орязване на разходите.

Сириза направи позицията си за ЕС по-умерена, както партиите са свикнали да бъдат по-умерени по време на избори. Но позицията ѝ е, че тя ще договори нова програма за изплащане на гръцкия дълг на европейските кредитори, която ще премахне тежестта от гърците. Има причина да се вярва, че те могат да успеят. Германците не се интересуват дали Гърция ще изостави еврото. От друга страна, Берлин е ужасен, че има политически движения, което могат да попречат или да прекратят свободната търговска зона в Европа. Целта на десните партии да ограничат трансграничното движение за работещи вече представлява открита покана за край на свободната зона за труд. Но Германия, пристрастена към износа, има крайна нужда от тази зона.

Това е една от точките, които хората пропускат. Те се притесняват, че страните ще се изтеглят от еврото. Както Унгария показа, когато поевтиняването на форинта постави гражданите в опасност от неизплащане на ипотеките си, държавата имаше силата да защити гражданите си от дълга, ако поиска. Гърците, независимо дали вътре или извън еврозоната, също могат да използват тази сила. Освен структурната невъзможност да изплатят дълга си, те също така не могат да си позволят и политическата цена. Партиите, които подкрепяха политиката на икономии в Гърция, бяха смазани. Основните партии в други европейски страни видяха какво се случи в Гърция и са наясно с растящата сила на евроскептицизма в собствените си страни. Възможността тези партии да се съобразят с тези тежести зависи от гласоподавателите, а политическата им база се смалява. Рационалните политици не отхвърлят Сириза като малък играч.

Проблемът не е еврото. Първият истински проблем е ефектът от структурните или неструктурни фалити върху европейската банкова система и как ЕЦБ ще се справи с това. Вторият и по-важен въпрос е за бъдещето на зоната за свободна търговия. Отворените граници изглеждаха като добра идея в годините на просперитет, но страхът от ислямистки тероризъм и страхът от конкуренция за намаляващите работни места прави жизнеността на тези свободни граници да изглежда все по-малка. И ако страните могат да издигнат стени за хората, защо да не издигнат стени за стоките, за да запазят собствените си индустрии и работни места? В дългосрочен план протекционизмът вреди на икономиката, но в Европа има много хора, които нямат дългосрочен план, които са изпаднали от професионалните класи и които се безпокоят за това как да изхранват семействата си.

За Германия, която е зависима от свободния достъп до европейските пазари, за да поддържа експортната си икономика, загубата на еврото би било загуба на инструмент за управление на търговията в и извън еврозоната. Но появата на протекционизъм в Европа би бил бедствие. Германската икономика би изпаднала в криза без този износ.

Според Фридман в Европа в момента има три основни двигателя. Първият е желанието за контрол на границите – на думи за контрол над ислямистките терористи, но реално за ограничение на цялата работна сила, включително на мюсюлманите. Вторият е даването на власт на държавите в Европа от ЕЦБ, която прокара своята програма за количествено улеснение през националните банки. Те ще могат да купуват единствено дългове на своята страна. Третият е, че съществува политическата реалност, който се променя под нозете на Европа.

Въпросът за Европа сега не е дали тя ще успее да запази сегашното състояние, а колко радикално ще се промени. И най-сериозният въпрос е дали Европа, неспособна да запази съюза, ще види завръщане на национализма и възможните последствия.

Дори да заговорим за война в Европа щеше да бъде невъзможно преди няколко години и за мнозина и днес е смешно. Но Украйна е част от Европа, както беше и Югославия. Увереността на Европа, че всичко това е зад гърба ѝ, чувството за европейска изключителност може да е правилно. Но докато европейските институции се разпадат, все още е прекалено рано да се запитаме какво следва. Историята рядко представя отговора, който очакваме – и със сигурност не отговора, за който се надяваме.