Непровокираната инвазия на Русия в Украйна бързо променя пейзажа на сигурността в Европа. Дълбоки исторически страхове за руска агресия и териториални амбиции бяха разбудени, най-силно в Прибалтика. Финландия и Швеция, необвързани във военно отношение, забързаха да вземат решение за присъединяване към НАТО, пише Кристина Спор, професор по международна история в LSE, за Financial Times.
Кремъл, с продължителното си изграждане на разказа за обкръжаването от Запада, започна реторична офанзива срещу това потенциално удвояване на сухопътната граница на Русия с НАТО. Тези заплахи формират част от засилващата се кампания на Москва към ядрено дрънчене на оръжия, която цели да дестабилизира сплотеността на Запада и да възпре НАТО да подкрепя Украйна. Малко вероятно е обаче тези тактики да проработят – всъщност почти сигурно е, че те ще имат обратен ефект.
Причината не е само варварската руска военна кампания. Причината е, че ЕС и НАТО устояха. „Институционалният Запад“ преодоля финансовата и мигрантска кризи и възхода на националистическия популизъм. Сега той показва постоянство, изправен пред войната на Владимир Путин.
Обратно на надеждите на Путин за „разделяй и владей в Европа“, войната в Украйна показа впечатляващата устойчивост на трансатлантическата общност. Северна Америка и Европа са обвързани заедно чрез НАТО и остават най-важните си партньори един на друг в търговията и културата. Те показват, че могат да изолират и накажат Путин.
Нахлувайки в Украйна, Путин е напът да унищожи реда, наложен сред падането на Берлинската стена – този на „Европа е цяла и свободна и е в мир“. Принципите на този ред бяха заложени в Заключителния акт от Хелзинки от 1975 г. и затвърдени в Парижката харта за нова Европа от 1990 г. В тази война на карта са заложени нашите ценности, норми, идентичности и – в някои случаи – национално съществуване.
От днешна гледна точка Европа през 90-те изглежда като историческа аберация. В тези ранни години след падането на стената Изтокът и Западът, мирно управлявайки обединеното на Германия и разпада на Съветския съюз, наистина си сътрудничиха. Това бе епоха на надеждата, белязана от демократизация, отворена търговия и свободно движение на хора и информация.
Въпреки това предупредителни знаци имаше. Конференцията в Хелзинки от 1975 г. беше институционализирана и се превърна в Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ), но никой през 90-те години на миналия век — руснаци, американци или европейци — не се интересуваше наистина от това да я развие в нова паневропейска структура за сигурност. Вместо това станахме свидетели на увековечаването, адаптирането и преоткриването на старите „западни“ институции от времето на Студената война.
Европейската общност се превърна в Европейски съюз, а НАТО откри нова цел в налагането на мира и хуманитарни интервенции. С примирението на Русия и двете страни се разшириха в бившия източен блок като част от мисия за обединяване и стабилизиране на Европа. САЩ бяха препотвърдени като „европейска сила“. Русия се присъедини към Г7 и Световната търговска организация и разви нови отношения с НАТО. Взаимозависимостта – политическа, икономическа и културна – изглеждаше сякаш е новият модел на европейско-руски отношения.
Както осъзнаваме днес, този период предложи само кратка пауза от традиционната конкуренция между великите сили. Джордж Кенан, мъдрецът на Студената война, затова и сгреши, когато през 1997 г. твърдеше, че с падането на Берлинската стена, разпадането на Варшавския договор и на Съветския съюз, НАТО вече се е надживял, тъй като бъдещ военен конфликт е „най-невероятен“ да се случи. Той сгреши и, когато осъди приемането в алианса на нови членове от Zwischeneuropa – зоната между Русия и Германия – определяйки го като „съдбоносна грешка“.
Точно както Финландия и Швеция реагират на агресията на Русия, обръщайки се към НАТО, така и през 90-те централните и източноевропейци почукаха на отворената врата на алианса, търсейки убежище от все по-нестабилната и словесно заплашваща следсъветска Русия. Привлекателността на НАТО – след 1949 г., след 1989 г. и отново през 2022 г. - лежи на факта, че САЩ, макар и нелесен партньор, са поне „империя по покана“. Русия – дали царска, съветска или путинистка – показа историческа склонност да доминира чрез принуда и често чрез завладяване на това, което смята за своя сфера на влияние.
От пепелта на войната ще възникне огромна геополитическа и институционална промяна – но не по начина, по който Кремъл си представя, с Украйна като част от Русия и САЩ, прогонени от Европа. Вместо това Путин вероятно ще открие едно разширено НАТО и съживен Запад, укрепващи се отбранително, използвайки и усъвършенствайки изпитаните си институции. Ако това се окаже така, инвазията на Путин в Украйна ще бъде исторически автогол. Тогава какъв, ако изобщо остане на власт, ще бъде неговият отговор на тази изгряваща реалност?