Странният случай с военнопрестъпниците на Балканите

Преди почти 30 години Йовица Станишич и Франко Симатович обучавали и направлявали въоръжени групи, които извършили едни от най-големите жестокости след ерата на Студената война. Смята се, че по време на войните на Балканите техните групировки са извършили убийства в болници, сринали са със земята цели селища и са застреляли затворници, за да прочистят Босна и Хърватия от жители с несръбски произход, пише Bloomberg.

Тази седмица Станишич и Симатович – съответно ръководител и заместник-ръководител на държавните служби за сигурност в Сърбия през 90-те години на миналия век, получиха присъди за престъпленията си от трибунала на ООН, създаден през 1993 г. за съдене на военни престъпления по време на разпадането на Югославия.

Дълго отлаганата присъда показва, че международното право може да раздаде правосъдие на извършителите на жестокости във войните на Балканите, твърдят привържениците на трибунала. Покойният сръбски лидер Слободан Милошевич обаче почина през 2006 г. по време на процеса си в Хага, а по-ранна присъда срещу сръбски генерал беше отменена през 2013 г.

Сайтът на ООН за трибунала оправдава работата му в тези условия. Той твърди, че съдът „доказа, че заподозрените в носенето на най-голямата отговорност за извършените жестокости по време на въоръжени конфликти може да отговарят за действията си“. Но дали наистина е така?

Справедливост за сръбския режим, който подклаждаше войните на Балканите, беше раздадена през 2000 г., когато Милошевич опита да открадне изгубени избори, а гражданите му се възпротивиха при ненасилствена революция. В крайна сметка собствените подчинени на Милошевич отказаха да стрелят по демонстранти в Белград. Нова група пое властта. А през 2003 г. Станишич и Симатович подобно на самия Милошевич бяха арестувани от сръбската полиция и изпратени в Хага.

Това се превърна в практика. Международният наказателен съд, който беше наследник на трибуналите за Югославия и Руанда, повдигна обвинения срещу бившия судански диктатор Омар Башир през 2009 и 2010 г. за военни престъпления в Дарфур. До миналата година нямаше шанс Башир да се предаде. Той дори понякога пътуваше в чужбина без риск да бъде заловен. Едва през 2020 г., след като ново суданско правителство свали от власт Башир през 2019 г., Хартум се съгласи да изпрати бившия си лидер пред Международния наказателен съд.

Всичко това показва, че международните трибунали до голяма степен са церемониални, докато лидерите, които са извършили военни престъпления бъдат свалени или армиите им бъдат победени.

Трибуналите не са необходими и за определяне на вината или невинността на военнопрестъпниците. Да погледнем, например, дългия съдебен процес на Станишич и Симатович – през 2013 г. те бяха оправдани, защото прокурорите не успяха да установят пряка връзка между двамата мъже и извършените жестокости от техните милиции. Присъдата беше обжалвана и в крайна сметка се стигна до решението тази седмица. Но ако оправдателната присъда беше запазена, щеше ли това да означава, че Станишич и Симатомич не са извършили военни престъпления? Разбира се, че не.

Нито пък светът трябва да знае, че Милошевич е опитвал да извърши етническо прочистване в Босна. Доказателствата за това бяха широко разпространявани, докато течеше кампанията му. Жестокостите на неговите сили бяха извършвани по достатъчно забележителен начин, за да заставят САЩ и НАТО да се намесят със закъснение.

Въпреки това има аргументи за стойността на международните съдилища, особено когато става дума за жестокости и войни. Те дават възможност на жертви да се изправят срещу мъчителите си. Те предоставят исторически данни – не просто сведения, а важни сведения за военни престъпления. И те могат да са полезни в оказването на натиск върху държавни ръководители на по-ниски нива да се отказват от режими, извършващи жестокости.

Но все пак е важно да се разберат границите на международните трибунали. Те не са заместители на революции или намеси. Близо 30 години бяха необходими на един трибунал, за да постанови, че Станишич и Симатович са виновни. Ако не бяха сръбските активисти, свалили диктатора, на когото служеха тези мъже, те все още щяха да са на свобода.