Заплахата за либералната демокрация е идеологическият вакуум в основите й

През последното десетилетие политиците по целия свят се борят да се справят с крайнодясното движение. Но досега твърде голяма част от тази битка беше насочена срещу нативистите вместо към защита на либералната демокрация, пише за Prospect политологът Кас Муде. 

Крайно време е да разработим съгласувани и всеобхватни либерални демократични отговори както на антиполитическата практика на технокрацията, така и на популизма. Докато повечето политически традиции се покланят на боговете на „пазара“ през последните две десетилетия на миналия век, през първите две десетилетия на този век те все по-често се вслушват в (еднородния) „глас на народа“. 

Това, което трябва всички основни политически традиции да постигнат, е да преоткрият силните страни на либералната демокрация, а също и да помислят по-внимателно за най-добрия баланс между управлението на мнозинството и правата на малцинствата. Трябва да се научим да защитаваме либералната демокрация, като обясним защо тя е най-добрата политическа система, която имаме в момента. Решаващо за този дебат е възвръщането на термина „малцинство“. Той не трябва да се прилага изключително за „етнически“ или „религиозни“ групи. Хората трябва да разберат, че всеки може да бъде - или да стане - малцинство във времето и че само либералната демокрация винаги ще защитава вашите основни права - независимо дали сте част от мнозинството или малцинството.

По подобен начин трябва да мислим отново за това къде наистина се намират границите на либералната демократична система. Критиката на политиките и начина, по който се водят нещата, е неразделна част от системата. Но някои позиции атакуват корена на системата и затова не могат да бъдат настанени в нея. Например, въпреки че затварянето на границите за мюсюлманските имигранти може да бъде морално отвратително и практически невъзможно, само по себе си то не подкопава либералната демократична система. Отнемането на права на гражданите, защото те са мюсюлмани или от друга религия, обаче го прави. По същия начин, отслабването на независимостта на медиите или съдебната система, атакува основите на либералната демокрация и следва да бъде отхвърляно от всяка страна.

Отвъд това всяка политическа традиция трябва да преосмисли собственото си идеологическо ядро през новото десетилетие. Задачата е да се открият интелектуалните основи на миналото и да се прилагат към настоящите и бъдещите предизвикателства. Това не е от значение само за социалдемокрацията, която се е отклонила най-далеч от своя произход. Християнската демокрация и консерватизмът може да са се справили по-добре в електорален план, но те често са постигнали това на базата на радикални програми, вдъхновени от дясната страна, а не от собствения си кодекс.

Как изглежда християнската демокрация в една до голяма степен секуларизирана Европа, с нарастващо и маргинализирано мюсюлманско население? Какво означава консерватизмът след десетилетия неолиберална хегемония, понякога смекчена от социалдемокрацията? Как либерализмът се възстановява от Голямата рецесия? И как трябва да се развива Европа след десетилетия на интеграция без визия и в сблъсък с конфронтираща Русия и все по-малко инвестиции от САЩ?

Социалната демокрация остава вкоренена в социално-икономическите интереси, но днес те са по-малко свързани с определен класа, отколкото преди. С нарастващия (и често образован) прекариат, наред с все по-разнообразната работническа класа, социалдемокрацията трябва да премахне традиционния си модел на солидарност на една класа, който се основаваше на патриархалното бяло семейство. И с технологичната революция на хоризонта тя трябва да се откаже от илюзията за пълна заетост, да възстанови връзките си със синдикатите и сериозно да обсъди различните варианти за универсален базов доход. Всичко това изисква фундаментално преосмисляне на смисъла и стойността на заетостта на пълен работен ден. Освен това, поне на нашия континент, нищо от това не може да бъде постигнато без фундаментална реформа на Европейския съюз.

Малко от това ще се случи през 2020 г., а може би не и през следващото десетилетие. В много отношения истинската криза на либералната демокрация днес не е интегрирането и нормализирането на крайната десница. Това е идеологичният вакуум в собственото ѝ сърце.