ИПИ: Как да си изберем евродепутат (по икономиката)

В навечерието на изборите за Европейски парламент мнозина все още се чудят накъде да насочат гласа си. Вместо да се впускаме в анализ на разнородните идеи и предложения на различните кандидати, обаче, ще разгледаме основните икономически проблеми, които бяха в центъра на кампанията, и в най-общ план последствията от предлаганите от кандидатите решения. Техните позиции по ключовите теми до голяма степен предопределят бъдещото им поведение на европейската политическа сцена, пише в статията на Адриан Николов от Института за пазарна икономика.

Безспорно най-популярното, и най-обсъждано, предложение е това за въвеждане, под една или друга форма, на европейска минимална работна заплата. Тъй като му посветихме отделна статия, ще се спрем на него съвсем схематично – най-популярният му вариант предполага фиксиране на минималното заплащане във всички страни от Европейския съюз (ЕС) (дори и в тези, които днес нямат такава политика) на 60% от медианното за съответната страна.

Въпреки че изчисленията сочат, че в българския случай подобен подход би довел до намаляване и задържане на ръста на минималната заплата, той крие риска от централизиране на социалната политика на европейско равнище, което от своя страна може да я превърне в инструмент за налагане на политиките на водещите западни държави членки за сметка на конкурентните предимства на източните. Това настрана, като всяка друга политика за определяне на минимална заплата, и тази крие обичайните рискове от затрудняване на достъпа до пазара на труда и изкривяването му.

Данъчното облагане също е сред темите, които доминираха дебата. От известно време данъчната конкуренция в ЕС е под прицел – само преди няколко месеца на дневен ред беше предложението за отпадане на абсолютното мнозинство, и заместването му с квалифицирано, при вземането на решения по данъчни въпроси. Въпреки че засега това предложение беше отхвърлено, в хода на кампанията се чуха предложения за налагане на минимална ставка на корпоративния данък във всички страни членки, подобно на начина, по който е заложена долна граница за данъка върху добавената стойност.

Конкретизацията на това предложение идва отново от спрягания за следващ председател на Европейската комисия Франс Тимерманс, според когото минимумът следва да бъде фиксиран на 18%. Тази ставка е чувствително по-висока от настоящата в България, Кипър, Литва, Унгария и Ирландия, както и в много от кандидатите за членство в ЕС от Западните Балкани.

Предложенията за ограничаване на данъчната конкуренция са насочени предимно към премахване на преимуществата на страните членки, които могат да си позволят да привличат инвестиции с по-благоприятен данъчен режим, зад маската на „социална справедливост“ и преследване на данъчните убежища (които, вместо да бъдат гонени, следва да бъдат пример за подражание).

Другият важен данъчен въпрос е облагането на интернет гигантите. Въпреки че предишното предложение за въвеждане на общоевропейски данък върху услугите, предоставяни онлайн, беше отхвърлено, много кандидати се обявиха в подкрепа на възкресяването му в нова форма, включително не чрез ЕС, а в рамките на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР).

Оригиналната идея предполагаше данъкът върху онлайн дейностите да е 3% и да се начислява там, където те се извършват, а не в страните където фирмите са регистрирани. В този си вид предложението страда от редица проблеми – чисто технологичните подходи към заобикалянето на паневропейски данък настрана, то създава рискове от двойно облагане(такива бяха, например, аргументите на Дания, най-вече заради трети страни) и се прицелва в приходите на страните, успели да създадат най-добрите условия за водещите интернет фирми.

Дебатите не подминаха и търговските споразумения. Немалко евродепутати и кандидат-евродепутати, особено от популистки партии, продължават да защитават позицията, че споразуменията за свободна търговия, по примера на наскоро подписаните CETA и JEFTA с Канада и Япония, са вредни за европейския бизнес и европейските потребители.

Въпреки очевидните преимущества на премахването на митата и улесняването на достъпа до нови пазари, протекционизмът все още намира поддръжници. Темата не беше сред най-централните, но позицията на бъдещите членове на Европейския парламент може да се окаже от значение в контекста на бъдещо обсъждане на ново споразумение за свободна търговия със САЩ, което е много вероятно в рамките на мандата на следващия Европейски парламент.

Водеща – и значително по-консенсусна от горните – тема е и „зелената политика“. Повечето кандидати се обединяват около разширяване на обхвата ѝ в посока насъздаването на „зелени работни места“, фокусиране на транспорта върху по-екологични решения (високоскоростни влакове например), и по-тежко облагане на замърсителите.

Най-притеснителното в тази насока е, че почти всички партии (с изключение на консерваторите и реформистите) защитават значителни увеличения на публичните разходи за екология, съчетано с повишаване на свързани с нея данъци. С други думи намаляване на емисиите и замърсяването на всяка цена, а дебат за инструментите и последствията от агресивните зелени политики на практика липсва. Все по-агресивна ще става и борбата срещу пластмасовите изделия за еднократна употреба, но много решения в тази насока остават за следващия състав на Европейския парламент.

Икономически привкус придоби и обсъждането на мерките за справяне с мигрантския поток, като най-често представяното предложение комбинира подсилване на граничния контрол и програма за финансиране на икономически проекти в Африка, често сравнявана с „нов план Маршал“. Засега тя се обсъжда само в най-общ план а конкретиката ѝ е неясна, но съдейки по изказванията на партийните лидери на дебата миналата седмица, окончателният ѝ вид предполага значителни инвестиции на средства от европейския бюджет в проекти, целящи стабилизирането на икономиките на страните, от които тръгват най-много мигранти.

Обратно към заглавието – въпреки че описаните теми далеч не изчерпват целия дебат около бъдещата европейска икономика, позициите на кандидатите по тях до голяма степен предопределят каква ще бъде тяхната роля в определянето на бъдещата икономическа политика на ЕС в случай, че бъдат избрани.

Позициите на про-пазарния и про-бизнес кандидат  по тях също са доста ясни – против опитите за централизиране на социалната политика и уравниловката на европейско ниво, против опитите за данъчна хармонизация и смекчаване на конкуренцията, в подкрепа на споразуменията за свободна търговия, и за много внимателна оценка на последиците от „зелените политики“ и инвестициите в трети страни.