Голямата криза на европейските лидери

Европейският съюз се стреми отчаяно към динамика. По-малко от две години след идването си на власт Еманюел Макрон, който пледираше за промяна на ЕС, сигурно е доста огорчен. Съюзът несъмнено постигна известен напредък, най-вече по въпросите на отбраната, но лошото функциониране на машината и загубата на инерция все по-крещящо се набиват на очи, пише френският вестник Les Echos.

Последните седмици бяха изпълнени с изпитания. В напрегнатата обстановка около Brexit настъпи безпрецедентна от Втората световна война насам дипломатическа криза между Франция и Италия след намесата на Рим във френската вътрешна политика. Между Париж и Берлин също започва да се проявява колебание, което е доста по-меко, но не по-малко симптоматично.

Френско-германско недоверие

След като не подкрепи позицията на Берлин за газопровода „Северен поток“ 2, Париж предизвика остри въпроси от страна на Германия. Впоследствие беше постигнат компромис, но остава съмнението за ненарушимостта на връзките между двете водещи сили в еврозоната, още повече че френският проект за облагане с данъци на технологичните гиганти беше приет сдържано от Германия.

Европейският съюз също регистрира няколко последователни дипломатически провала. Той не успя да заеме единна позиция по отношение на Венецуела заради блокиране от страна на Италия. Относно Иран Испания попречи на съюза да заеме единна позиция. Колкото до Арабската лига, той трябваше да се откаже от компромис, този път заради отказа на Унгария. А във връзка с оттеглянето първо на САЩ, а след това и на Русия от договора за ликвидиране на ракетите със среден и малък обсег 28-те отново разкриха различията си. Няма съмнение, че появата на истински Европейски съюз на световната дипломатическа сцена е далечна перспектива, дори химера.

Основите се разклащат

Картината става още по-мрачна, когато прибавим миграционната криза, която е в задънена улица, и глухата конфронтация по отношение на правовата държава. Както обобщава поддръжник на европейската машина, „Европейският съюз се превърна в къща, чието строителство продължава, но основите ѝ се разклащат“.

Може да се успокояваме с факта, че бавните решения са нещо обичайно за този Европейски съюз, който може да взема категорични решения, само когато е на ръба на бездната. Може да се утешаваме и че това е обратната страна на медала на демокрацията. Няколко месеца преди изключително важните европейски избори стимулът на всички участници в голямата континентална игра на шах е голям. Председателят на Фондация „Шуман“ Жан-Доминик Джулиани е на мнение, че „след май Италия ще има обективни причини да се завърне на масата на европейските преговори заради важните разговори, които ще се проведат скоростно, най-вече за европейския бюджет“.

Криза на доверието

Но проблемът може би е по-сериозен. Днес съюзът страда от ново и дълбоко зло – липсата на лидери. Това, разбира се, се дължи на аритметични причини – нито един двигател, бил той и френско-германски, не е достатъчен, за да дърпа целия съюз. Но още по-фундаменталното е, че самите европейски лидери са слаби. Както обобщава приближен до европейските върхове източник, „срещите на върха вече нямат нищо общо с тези от миналото, доверието вече го няма“.

Германия? Нейните сътресения показват крехкостта на управляващата коалиция. Франция? След пламенното начало нейният президент е уязвен в очите на колегите му. Италия? Нейният премиер „няма какво да каже и не разполага с никакъв авторитет“, категоричен е същият източник. Великобритания? Забравена. Белгия? Нейното правителство, плод на рухнала коалиция, има за задача да движи текущите дела. Испания? Швеция? Ирландия? Те имат правителства на малцинството. Холандия? Коалиционното правителство на премиера е изключително крехко и ще бъде подложено на изпитание след няколко седмици.

Треската на демокрациите

Зад големите европейски раздори прави впечатление треската на демокрациите, заложена в историческото сърце на съюза. Интересното е, че този извод е осезаемо по-нюансиран в страните в източната част на блока: Виктор Орбан, а и не само той, разполага със стабилна народна подкрепа. Но в по-развитите икономики реорганизирането на политическото поле води до „демагнетизиране“ на ръководителите, чиято легитимност, а понякога и власт висят на косъм.

От това следват два извода. Първият е институционален – с начина си на управление, който продължава да разчита до голяма степен на решенията на държавните и правителствените ръководители, съюзът не е способен да се справи с труден период в политически план. Оттук изниква въпросът дали не трябва да бъде засилена ролята на Европейския парламент, чийто състав отразява по-достоверно състоянието на европейското общество и чиято работа в основни линии е да постига компромиси?

Другото заключение е по-политическо: ако Европейският съюз не се заеме както на национално, така и на общностно равнище с дълбоките причини за пробива на популистите, неговите ръководители вероятно не са достатъчно добре подготвени да теглят толкова тежък кораб.