През 1989 г. скандирането „ние сме един народ“ вълнуваше хората от цял свят. Това беше лозунгът на протестите в Източна Германия, които доведоха до рухването на Берлинската стена и края на Студената война, пише Гидеон Рахман в статия за Financial Times.
Близо 30 години по-късно същият лозунг отново се чува по улиците на Източна Германия, но в нов и озадачаващ контекст. Той се превръща в мото на протестите на противници на имиграцията, свързани с крайната десница.
В Кемниц, малък град в Източна Германия, който се превърна в център на недоволството, пенсиониран учител и демонстрант ми обясни миналия четвъртък: „Бях на предната линия през 1989 г., а днес духът е абсолютно същият. Същият дълбок гняв срещу правителството“. Друг пенсионер си спомня как през 1989 г. правителството на Източна Германия е наричало демонстрантите „неконтролируема тълпа“ и допълва: „Правителството на Меркел използва съвсем същия език сега“.
Мнозина ще кажат, че тези сравнения между демократичната революция през 1989 г. и днешните антимигрантски протести са гротескни. Германските политици от традиционните партии предупреждават за сходства с 30-те години на миналия век, като посочват факта, че някои демонстранти отправят нацистки поздрави на улицата. Но паралелът с 1989 г. предизвиква размисли в един важен аспект.
Недоволството в Източна Германия беше предизвикано от дълбоки промени извън страната, най-вече в Съветския съюз. По сходен начин настоящото засилване на националистическите и популистките настроения в Германия е част от по-широка промяна в международната политика.
През 1989 г. издигането на реформисткия лидер на СССР Михаил Горбачов подкопа фатално източногерманското правителство, което беше основен съветски клиент. Днес германското правителството отново се чувства разтърсено от фундаментална промяна в политиката на страната, само че този път промяната се случва във Вашингтон, а не в Москва.
Притокът на над един милион бежанци и мигранти в Германия се случи главно през 2015 г. Доналд Тръмп беше избран за президент на САЩ година по-късно. Точно както през 1989 г. се смяташе, че Горбачов симпатизира на продемократичните демонстранти в Източна Германия, сега Тръмп симпатизира на антимиграционното движение в Германия и на по-широките националистически сили в Европа.
В поредица от туитове и хапливи забележки американският президент даде ясно да се разбере, че смята политиката към бежанците на канцлера Ангела Меркел за катастрофална и че едновременно очаква и приветства политическите сътресения в Германия. Предпочитанията на Тръмп са толкова явни, че Зигмар Габриел, който беше външен министър на Германия допреди няколко месеца, обвини САЩ, че се стремят към „промяна на режима“.
Но не бива да се прекалява с паралелите с 1989 г. Паниката, която обхвана политбюро в Източна Германия по онова време, не съществува в днешен Берлин. Министрите в правителството са разтревожени от събитията в Кемниц, но никой не се страхува, че ще бъде свален от власт.
Въпреки това събитията в Кемниц са върхът на айсберга, предвещаващ по-широка промяна в германската политика. Официалната опозиция в германския парламент сега е „Алтернатива за Германия“, която е популистка и антимигрантска партия. Някои от водещите й фигури насърчават извънпарламентарни действия и извънредни съдилища.
Когато подкрепата за крайната десница беше под 5%, германските власти нямаха никакви затруднения в наблюдението и подтискането й. Но сега представители на правителството смятат, че в градове като Кемниц около 25 на сто от населението подкрепя или симпатизира на „Алтернатива за Германия“. Това създаде безпокойство заради подкрепата за крайната десница в полицията и други държавни органи.
Възходът на „Алтернатива за Германия“ и видимият гняв по улиците на страната допринесоха за усещането, че идва краят на една ера. Месеци наред Меркел не успяваше да създаде коалиционно правителство. Дори някои нейни привърженици смятат, че тя е изтощена и разколебана от омразата, с която се сблъска в Източна Германия по време на последните избори.
Сега Меркел е изправена пред предизвикателства и в рамките на ЕС, който от дълго време Германия изгражда като бастион на либералните ценности. Влизането на националисти и популисти в правителствата на Италия, Унгария, Полша и Австрия означава, че националистите в Германия са част от по-широко европейско недоволство спрямо либералните ценности.
Сега, когато Меркел се оглежда на масата на Съвета на ЕС, вижда множество идеологически врагове. Най-гръмогласен от тях е премиерът на Унгария Виктор Орбан. Той беше лидер на антикомунистическото и продемократично движение в страната през 1989 г., но сега налага нов стил на националистически авторитаризъм, който поставя антимигрантските настроения в самия център на политиката. „През 1990 г. смятахме Европа за бъдещето. Сега ние сме бъдещето на Европа“, каза Орбан неотдавна.
Традиционните политически партии в Берлин нямат намерение да отстъпват бъдещето на Европа на националисти като Орбан и „Алтернатива за Германия“. Но германски официални представители и политици знаят, че отново трябва да водят битка.
През 1989 г. либералните и националистически каузи се съюзиха в битката за демокрация в Източна Европа. Сега двете идеологии се противопоставят. Битката между либерализма и национализма се води на международната сцена, но тя също така се развива по улиците на малки градове в Германия.
16:32 | 12.09.22 г.