fallback

Защо Европа не трябва да се поддава пред Китай?

Отношенията между Китай и Европа ще бъдат важни, включително за оформянето на геополитиката през следващите десетилетия

18:20 | 23.12.17 г.

Често из китайските коментари се среща твърдението, че Европа е в необратим упадък. Надеждата, вероятно подозирате, е силно обвързана с очакванията. Демокрациите, продължават твърденията, са в беда, тъй като старите икономически сили изостават. Китай краде технологичния напредък. Докато САЩ се затварят в себе си, обърканата Европа ще трябва да се насочи на изток. Гигантският проект на Китай за „Новия път на коприната“ ще свърже изтока със запада, новото със старото. И познайте кой ще бъде начело, коментира редакторът на Financial Times Филип Стивънс.

Западният либерализъм, според тази прогноза, е изживял времето си. Тромав, неефективен и делителен, на него му липсва единството на целта, използвана от авторитарните режими. Той вече не може да отговаря и на исканията на хората – само вижте заличаването на стария елит в САЩ от Доналд Тръмп и националистическата вълна в голяма част от Европа. Бъдещето принадлежи на силни лидери, необезпокоявани от плуралистичните общества – Владимир Путин в Русия, Реджеп Тайип Ердоган в Турция и преди всичко – Си Дзинпин в Китай.

Европейците често са твърде слаби, когато се изправят пред подобни нападки. В твърденията на автократите има смисъл. Си Дзинпин свърза мощта на държавата с великата си мечта за Китай. Непрестанният напредък на технологиите позволява на автократите да затегнат хватката си върху държавата. Само вижте дигиталния експеримент на Китай да улавя всеки детайл от живота на гражданите си в единен електронен „рейтинг“, който комбинира всичко от кредитния статус до верността към партията.

Икономическата слабост у дома накара европейските правителства да се борят за ползите от правенето на бизнес с процъфтяващия Китай. Те позволиха на Китай да си играе на „разделяй и владей“. Лондон, Париж и Берлин се фокусираха върху богатия пазар за износ, а по-малките икономики в източната периферия търсят нов източник на инвестиции. Човешките права остават на малко по-заден план.

Така изглеждат нещата. Но, както казва European Council on Foreign Relations в отличен анализ за баланса на силите в отношенията ЕС-Китай, дори най-ентусиазираните меркантилисти са започнали да изчисляват цената да правят бизнес с Китай. Ситуация, в която има двойна печалба, често означава двойна за Китай, коментира Стивънс.

Със сигурност тези прогнози имат друг по-голям недостатък. Основното предположение е, че историята се движи праволинейно – че проблемите на Европа са непреодолими и че Китай ще бъде завинаги имунизирана срещу икономическия цикъл и човешкото желание за свобода.

А всъщност е точно обратното, ЕС се лекува. Да, Великобритания напуска, но всяка изминала седмица просто доказва, че Brexit е един гротесков акт на самонараняване. Останалата част от континента отново се завърна към икономически растеж. Безработицата намалява, а инвестициите се увеличават. Гърция вече не заплашва да срине еврозоната. Миграционната криза утихна. Има силни надежди в Париж и Берлин за вдъхване на нов живец във френско-германските отношения. Накратко, Европа вече не се чувства като паднала по гръб.

Колкото до европейската демокрация, популистите биват удържани. Всички проблеми и последователни кризи показаха и интересната устойчивост на демократичните системи. Колкото и да са ядосани, избирателите не протестират в защита на ограничения върху личната свобода и не копнеят за деспотично управление. Сега е необходимо Европа да възвърне доверието в ценностите и институциите си.

Често повтарян аргумент между тези, които са убедени, че Китай скоро ще управлява света, и тези, които са сигурни, че той ще се срине под сблъсъка между растящите жизнени стандарти и политическата репресия, е доста глупав, продължава Стивънс.

Това, което със сигурност може да се каже, е, че Китай трябва да преодолее множество препятствия, преди да осъществи мечтата на Си Дзинпин. Партийното управление зависи от крехка договорка – икономически просперитет в замяна липсата на свобода. Една от забележителните черти на авторитарните режими е колко крехки са те. Те са непоклатими до момента, в който се счупят.

Пекин е прав за това, че отношенията между Китай и Европа ще бъдат важни, включително за оформянето на геополитиката през следващите десетилетия. Малко вероятно е войнственият изолационизъм на външната политика на Тръмп да оцелее след мандата му, но е разумно да смятаме, че наследниците му в Белия дом ще очертаят по-строги линии около международните ангажименти на САЩ.

Затова фокусът на геополитическото внимание ще се измести от държавите по Северния Атлантически океан към това, което покойният Збигнев Бжежински веднъж нарече „аксиалния суперконтинент“ Евразия. Това е огромното пространство, над което Китай би искал да властва през втората половина на 21-и век. ЕС има избор: може да бъде в ролята на молещ се, партньор или пречка.

Европа е богата, технологично развита и с отлично образование. „Новият път на коприната“ е оферта, на която не може да откаже. Но най-малкото тя може да наложи свои собствени условия в отношенията. Ако Китай иска връзка, той трябва да отвори икономиката си; ако иска инвестиционен партньор, трябва да следи европейските стандарти и норми. Всичко, което се изисква от страните членки на ЕС, е малко увереност и споделена решителност.

Европа понесе удари, признава Стивънс. Възходът на Китай бе подсилен от безпорядъка на Запада. Геополитиката обаче е дълга игра. До неотдавна САЩ се самоопределяха за незаменима суперсила. Пекин не е имунизиран срещу подобно високомерие. Китай може да стои пред портите, но Европа не трябва да се чувства длъжна да му се кланя.

Всяка новина е актив, следете Investor.bg и в Google News Showcase. Последна актуализация: 10:50 | 07.09.22 г.
fallback