Терористичното нападение в Барселона от миналата седмица очевидно напомни за зверствата през последните две години в Белгия, Франция, Германия, Швеция и Великобритания. Въпреки това при този последен случай на терористична атака има и измерения, специфични за Испания и Северна Африка, коментира колумнистът на Financial Times Тони Барбър.
Часове след нападението в Барселона терористичната ислямистка организация ИДИЛ пое отговорност. В някои случаи обаче ИДИЛ неоснователно е поемала отговорността. Изключително важно е да не се прибързва със заключенията за международното организирано насилие в един от най-обичаните градове на Европа.
Това бе урокът от разследването на бомбите във влаковете в Мадрид през март 2004 г., които отнеха живота на 191 души и раниха още 1 800. Първоначално управляващата консервативна партия в Испания се опита да обвини баските сепаратисти от ЕТА за атентата – необмислено предположение, в подкрепа на което нямаше нито едно доказателство.
След това разследванията се фокусираха върху Ал Кайда, която стоеше зад атаките от 11 септември в Ню Йорк две години и половина по-рано. На делото за атентата в Мадрид, приключило през октомври 2007 г., сред осъдените бяха група младежи, основно от Северна Африка, които според прокурорите бяха част от ислямистка клетка. Така и обаче не бе установена връзка с Ал Кайда.
Това, което е ясно, е, че ислямистките терористи със северноафрикански корени, включително мароканци и европейци с марокански произход, представляват заплаха за Испания от 2004 г. насам. През ноември испанската полиция арестува мароканец, живеещ в близост до Мадрид, по подозрения, че планира самостоятелна атака.
Корените на този проблем се крият в историята – средновековна и съвременна, на Испания и Северна Африка. За ислямистките терористи Испания е Андалус – земята, която Ислямът завладява през 711 г., от която е бавно изтикан до пълното си заличаване като юридически субект през 1492 г. и която е легитимна цел за отмъщение или повторно завладяване. Подобно на много джихадистки сайтове онзи, уловил съзнанията на терористите в Мадрид, е призовавал за нападение срещу Испания.
В днешно време по-голямата част от Мароко пада под френски контрол в началото на ХХ век, но част от султаната става испански протекторат. Тогава въоръжените сили на Испания използват химически оръжия, за да потушат въстание в региона Риф в Северно Мароко. Както и при други междинни епизоди, включващи британските и италианските колониални армии, Испания прикрива химическите си действия в продължение на десетилетия.
Испания, подобно на Франция, се изтегля от Мароко през 1956 г. Въпреки недоволството на Рабат Испания все още притежава два анклава по мароканските брегове – Сеута и Мелиля. Отношенията между двете страни не са топли, а по-скоро коректни. Испания, както и други европейски правителства, предпочита умерения вид ислям, който владетелят на Мароко крал Мохаммед VI предпочита. Нападението в Барселона обаче се случва в деликатен момент, както от гледна точка на мигрантската и бежанска криза в Европа, така и на вътрешните условия в Мароко, коментира авторът на анализа.
Натискът върху Европа от нелегалната миграция в Средиземноморието се измества от пътя Либия-Италия към по-краткия маршрут Мароко-Испания. Според Международната организация по миграция около 11 849 нелегални имигранти са пристигнали в Испания между 1 януари и 16 август, повечето от които са дошли по море, но и по други начини – например преминавайки през контрола в Сеута. Тези данни предполагат, че до края на тази година общият брой на недокументираните мигранти, влизащи в Испания, ще бъдат значително повече от миналогодишните 13 246 души.
Очаква се Испания да посрещне още новодошли основно заради хроничната липса на сигурност в субсахарските страни като Мали, Нигерия и Судан. Друг фактор обаче е засилената финансова подкрепа на ЕС за правителството на Нигер. Това помогна да се задушат маршрутите за трафик на хора, преминаващи през Нигер и Либийската пустиня към бреговете на Либия. Заедно с натиска на Италия върху благотворителните организации, които ръководят спасителни мисии в Централното Средиземноморие, това кара престъпните групи да се фокусират върху испанския маршрут.
В някои отношения това е познато предизвикателство за Испания, в която пристигат почти 40 хил. нелегални мигранти през 2006 г. По онова време Мадрид си сътрудничеше с Мароко и субсахараските страни, за да намали потоците от хора. До известна степен това проработи. Десетилетие по-късно контекстът е коренно различен в резултат на Арабската пролет, разпадането на Либия и политическите сътресения, които обхванаха Мароко от миналия октомври насам.
Кошмарът на Европа е, че нелегалната миграция в Испания ще се преплете с нестабилността в Мароко, точно както гражданската война в Сирия доведе до бежански потоци към Гърция, а анархичното насилие разшири ролята на Либия като маршрут за мигранти през Италия. Нападението в Барселона подчертава нуждата както за реформа в Мароко, така и за действия от целия ЕС по разгръщащата се миграционна криза в Испания, завършва Барбър.