Ако перафразираме думите на Марк Твен, можем да кажем, че възрастта на политиците е нещо, което съществува само в съзнанието. Ако избирателите не мислят за това, възрастта на лидерите им няма значение. Победата на 39-годишния Еманюел Макрон – най-младият президент на Франция от Наполеон насам, е част от тенденция, която изстрелва група млади политици на лидерски позиции. А това е още по-забележително, тъй като повечето европейски страни са със застаряващо население, коментира колумнистът за Financial Times Тони Барбър.
Други примери напоследък включват 38-годишния Лио Варадкар, който бе избран за най-младия премиер на Ирландия, и Юрий Ратас, който също на 38 години стана министър-председател на Естония през ноември. От възстановяването на независимостта си през 1991 г. Естония редовно избира млади лидери. Таави Рийвас, предшественикът на Ратас, бе на 34, когато пое поста през 2014 г.
Когато австрийците се насочат към урните на парламентарните избори през октомври, има голям шанс победител да се окаже Себастиан Курц, който стана лидер на дясноцентристката Народна партия през май на 30 години. Курц наистина е политическото "дете отличник" на Централна Европа. Той бе на 27 г., когато стана външен министър на Австрия през 2013 г.
Европейските министър-председатели, които са малко над 40 години, включват 41-годишния белгиец Шарл Мишел, 43-годишния малтиец Джоузеф Мускат и 44-годишния лидер на Люксембург Ксавие Бетел. В Италия на следващите избори, които вероятно ще се проведат в началото на 2018 г., 42-годишният Матео Ренци амбициозно ще се опита да си върне властта, която за пръв път спечели през 2014 г.
Освен че са млади обаче, има ли друго, което тези лидери споделят? До голяма степен те са прагматични, рефоримстко настроени и с нетърпение искат да отдалечат политиката отвъд традиционната битка между лявото и дясното. Те са и силно ангажирани с успеха на еврозоната и ЕС.
Жан-Жак Барбери, който бе икономически съветник на бившия френски президент Франсоа Оланд, сравнява зашеметяващото политическо въздействие на Макрон с това на Uber – базираната в Сан Франциско компания за споделено пътуване. „Макрон „уберизира“ френската политическа система, надвивайки стотици утвърдени политици от всички партии“, казва той.
Някои коментатори от Стария континент стигат до дори по-широки заключения от разликите във възрастта и политическите перспективи между младите лидери в Европа и старите в САЩ и Великобритания.
71-годишният президент на САЩ Доналд Тръмп и 60-годишната Тереза Мей, министър-председател на Великобритания, са смятани като примери за застаряващия, огорчен англоговорящ свят, който се затваря в черупката си благодарение на политиката на Тръмп „Америка на първо място“ и излизането на Великобритания от ЕС. За разлика от тях за младите европейски лидери се смята, че гледат напред с оптимизъм към отворен либерален свят, в който подмладеният ЕС играе важна роля.
Ако трябва да бъдем честни, пише Барбър, в британската и американската политики, в неотдавнашното и не толкова неотдавнашното минало, рядко са липсвали млади или поне сравнително млади лидери. Джон Кенеди е на 43, когато стана президент на САЩ през 1961 г., а Мартин Лутър Кинг – едва на 34, когато прави прословутата си реч „Имам една мечта“ през 1963 г.
Тони Блеър и Дейвид Камерън бяха на по 43 години, когато дойдоха на власт. Облаците на войната в Ирак и референдума около Brexit, които помрачиха мандатите и на двамата, накараха много британци да стигнат до присъдата, че младите не са гаранция за добра политическа преценка.
Точно както не всички европейски лидери са млади – германският канцлер Ангела Меркел ще стане на 63 години на 17 юли – така и младостта не означава задължително, че младите ще защитават ЕС или свободния пазар. Както испанският радикален ляв Пабло Иглесиас, така и шведският антиимигрантски популист Джим Аксеон са на по 38 години. Появата на подобни фигури, борещи се със статуквото, и на лица като Макрон посочва една от причините, поради които по-младите политици излизат напред в Европа.
По-старото поколение се провали. А това важи най-вече за Гърция, където клиентелизмът и корупцията доведоха до такова тежко извънредно положение, че левият Алексис Ципрас отхвърли стария ред през 2015 г. и стана премиер на 40 години.
Въпреки това напоследък Ципрас е по-послушна фигура. Ако е вярно, че всички политически кариери, освен ако доброволно не са произтекли от статуквото, се провалят, тогава може би днешните млади лидери трябва да очакват, че ще бъдат сменени от следващото поколение.
20:31 | 12.09.22 г.