След речта на британския премиер Тереза Мей тази седмица стана ясно, че Великобритания поема твърд курс към напускането на Европейския съюз (ЕС) и единния пазар. Това означава, че възможността за запазване на членството в единния пазар от типа на това, което имат Норвегия, Швейцария и Лихтенщайн (без да са членки на ЕС), изобщо не се разглежда като вариант от Великобритания, пише Десислава Николова от ИПИ.
Според чл. 50 от Лисабонския договор, първата стъпка за напускане на страна членка на ЕС е официална нотификация от нейна страна към Европейския съвет. От речта на Тереза Мей стана ясно, че Великобритания ще изпрати такава нотификация в началото на март тази година. След това започва да тече двугодишен срок, в който двете страни (Великобритания и Европейския съвет) трябва да постигнат и подпишат споразумение за напускане. Ако не успеят, страната пак напуска, но без споразумение с ЕС. Както Тереза Мей подчерта в речта си, тя не изключва и този вариант – „никаква сделка е по-добра от лоша сделка”. Има и вариант преговорите да се удължат, но само ако всички членове на Европейския съвет гласуват единодушно за това (много малко вероятно).
Това означава, че до март 2019 г. Великобритания, по един или друг начин, ще напусне ЕС. По този въпрос вече има относителна сигурност (доколкото нещо в бъдещето може да бъде сигурно). Големият въпрос е при какви условия ще се случи това напускане и дали в рамките на 2-годишния срок ще се подпише някакво споразумение между Обединеното кралство и ЕС.
И политическият, и икономическият интерес на Великобритания са в една посока, а именно - да сключи максимално бързо и максимално изгодно споразумение за свободна търговия с ЕС. Икономическият интерес на ЕС е аналогичен, тъй като свободната търговия е от полза и за двете страни, които се ангажират с нея.
Уловката, обаче, е в политическите съображения на ЕС, които в случая е по-вероятно да са водещи. В политически план интересът на Съвета е да демонстрира, че напускането на която и да е страна от ЕС е трудно, скъпо и в крайна сметка води до неизгодна сделка. Казусът на Великобритания е много вероятно да се използва като плашило, което да бъде размахвано в бъдеще пред лицето на всеки, който си помисли за напускането на ЕС. В противен случай Великобритания би могла да „повлече крак”, т. е. да даде пример за други страни, в които настроенията срещу членството в ЕС се споделят от голяма (и нарастваща) част от населението. Като например Гърция, Франция или дори Испания, в които неодобрението на ЕС сред гражданите традиционно превишава одобрението.
Ситуацията, в която попадна Великобритания, от една страна, и останалата част от ЕС, от друга, много напомня на т.нар. Дилема на затворника от теорията на игрите в микроикономикса. Накратко, дилемата на затворника е следната. Двама престъпници са хванати от полицията и са затворени в отделни килии (без възможност да си предават съобщения). Полицията не разполага с достатъчно доказателства, за да ги вкара в затвора. Затова предлага на всеки от тях следната сделка: ако Престъпник А „натопи” Престъпник Б, то А ще бъде освободен, а Б ще бъде вкаран в затвора с максимална присъда (например 5 години затвор) и обратно. Ако и двамата си признаят, то присъдата ще е по-ниска, но ще се отнася и за двамата (например 2 години затвор). Ако никой не проговори, и двамата си тръгват свободни, защото няма доказателства.
Очевидно най-добрата стратегия и за двамата е да си сътрудничат, т. е. да мълчат. Но от страх, че другият ще го „изпее”, рационалното поведение и на двамата е да предадат другия. В крайна сметка изходът на играта е такъв, че и двамата се озовават в затвора за 2 години.
Дилемата на затворника всъщност илюстрира как преследването само на личния интерес от двете страни и липсата на сътрудничество всъщност води до неоптимален резултат. Ако си бяха сътрудничили, решението на играта би било оптимално и за двамата, а именно – никой не би влязъл в затвора.
Великобритания и Европейският съвет в момента са в ситуация, подобна на тази на двамата затворника. Икономическият интерес и на двете страни е да постигнат максимално обхватна сделка за свободна търговия – по възможност и в най-кратък срок, за да не се прахосва ненужно ресурс и от двете страни.
Да, обаче, страхът на ЕС, че една много изгодна сделка ще отвори вратата и за други потенциални „напускащи”, най-вероятно ще накара съвета да бави и да усложнява преговорите. В крайна сметка е много възможно преговорите да приключат без сделка или с много ограничена сделка, която не би била в най-добрия икономически интерес и на двете страни.
Това би бил и субоптималният резултат от започващата „игра” между Великобритания и ЕС, който предсказва Дилемата на затворника. Само след малко повече от 2 години ще знаем дали теорията за пореден път ще намери потвърждение в икономическата практика.
13:07 | 12.09.22 г.