Само след няколко дни популисткият консерватор Борис Джонсън може да се окаже много по-близо до това да стане министър-председател на Великобритания. А радикалното ляво движение Podemos да е напът да получи властта в Испания. А това не е Европа такава, каквато я познаваме, коментира POLITICO.
Макар че нито един от сценариите не е сигурен, фактът, че и двата са възможни, подчертава сегашното състояние на Европейския съюз. Каквито и да са резултатите от британския референдум за членството на страната в евросъюза в четвъртък и от парламентарните избори в Испания в неделя, европейските правителства и институции ще се изправят пред все същата отрезвяваща реалност. Жестоките критики към ЕС са единственото общо нещо, което различните популистки и революционни движения, леви или десни, имат помежду си.
Испания и Великобритания не са единствените страни, където традиционната политика се обръща с краката нагоре. Към тях можем да добавим и Италия с движението „Пет звезди“ на Бепе Грило, чийто кандидат стана кмет на Рим след местните избори в неделя. Социологическите проучвания във Франция пък поставят Франсоа Оланд едва на 4-то място в първия кръг от президентските избори през следващата година. А крайно дясната Алтернатива за Германия разтърси германската политика само една година преди парламентарните избори, след като подкрепата за основните партии, които формират управляващата коалиция, миналия месец спадна под 50% за пръв път от раждането на следвоенната демокрация в Германия.
Ако британските избиратели гласуват за раздяла с ЕС, Борис Джонсън, който е бивш кмет на Лондон и водещ на кампанията в подкрепа на Brexit, става най-силният конкурент на Дейвид Камерън за лидер на консервативната партия. Победа за „напускане“ ще повдигне и въпроса за бъдещето на Обединеното кралство, предизвиквайки нови искания от Шотландия за раздяла със съюза – а може би дори и от Уелс, и то по-малко от две десетилетия след мира в Северна Ирландия.
Испанската Podemos може да се възползва от позицията си на втората най-популярна партия в страната, за да формира или участва в управляващата коалиция, след като унижи лявоцентристката Испанска социалистическа работническа партия (PSOE), която управлява 23 от общо 42 години след завръщането на демокрацията след смъртта на Франко. Podemos подкрепя и исканията на Каталуния за референдум за независимост, което може да доведе до отцепване от Испания.
Засега нито правителствата на Европа, нито европейските институции изглежда имат план за действие при сценарии, които биха били немислими само преди шест месеца.
Париж и Берлин обмислят бързо общо изявление в случай на Brexit, но то ще бъде политическо, а не практическо, казва съветник на френското правителство. Само допреди няколко месеца двете правителства все още говореха за „инициатива“, която да покаже, че все още се планират реформи на ЕС. Това вече не се случва.
Предвид сегашните настроения на евроскептицизъм, малко вероятно е някое правителство да избере именно този момент, за да даде тласък на още европейска интеграция. Този път „повече Европа“ не се представя като решение на множеството проблеми на ЕС, както е било в миналото.
„Мисля, че цялата идея за европейски федерализъм умря и сега е времето за европейските правителства и институции, които изгубиха контакта си с избирателите, да спрат и да помислят: какво се обърка с проекта?“, казва Чарлс Грант, директор на базирания в Лондон Center for European Reform.
Отвъд последствията за местната британска политика преките опасения за останалите европейски правителства са избягването на възможна зараза и евентуален срив на финансовите пазари след вот в подкрепа на Brexit.
Европейските правителства както винаги ще разчитат на централните банки – на Англия и ЕЦБ, за да се справят с последващите шокове на пазарите, но нито Марк Карни, нито Марио Драги могат да им помогнат особено с политическите сътресения.
И Париж, и Берлин вече изпратиха сигнали, че практическо излизане на Великобритания от ЕС няма да е лесно, и то така че други страни да не се изкушат да последват страната. Има нужда от „бързи действия, за да се избегне и други страни да стартират подобен процес“, заяви френският икономически министър Еманюел Макрон в петък.
Нещо повече, европейските правителства трябва да намерят начин да „направят това, което средната класа очаква: икономическо и социално представяне и перспективата, че децата им ще са по-добре от тях“, казва Паскал Лами, бивш еврокомисар и шеф на Световната търговска организация. „В този контекст идеята, че някои може би се възползват силно, докато други са пренебрегвани, е мощен източник на усещане за политическо безсилие“, добавя той, посочвайки, че теми като неравенство и корупция са толкова важни за новите политически движения, колкото опозицията и икономиите.
Въреки че водещите политици в ЕС сигнализират липсата си на желание да прокарат още интеграция след британския референдум, те все още не знаят какви стъпки да предприемат оттук нататък. Възможно е да се завършат стартирани инициативи – например банковият съюз на еврозоната. Но дори на ниво еврозона, което може допълнително да обедини ядрото на ЕС, ако Великобритания напусне, интересът към такива нови големи схеми е малък. Това само ще „помогне да се съживят отдавнашните различия в подходите между Франция и Германия“, казва европейски дипломат.
Под въпрос е и каква роля сегашните европейски институции – Комисията и Парламента, може да изиграят в нов климат в резултат на европредпазливост. „Осъзнава се, че Европа се е променила много по-бързо, отколкото консервативните си, бавно движещи се институции“, казва Вивиан Пертюзо от Institut Français des Relations Internationales.
Според Грант един от резултатите от Brexit може да е възраждането на старата френска идея за „Европа на нациите“, при която междуправителствените политики поемат лидерството от европейските институции и дори от по-малките страни членки на ЕС, които ще останат измамени от решенията, взети от по-големите сили. Европейските институции, казва той, може да поемат към възстановяване на изгубената си легитимност, постигайки реални резултати – по единния пазар, дигиталната икономика или бежанския проблем.
Година преди важните национални избори във Франция и Германия, ясно е, че Оланд и Меркел не търсят по-големи идеи от това.