Европа обяви мир, докато светът е още във война

Много европейци веднага сметнаха атентатите в Брюксел във вторник като нападение срещу самата Европа. В крайна сметка столицата на Белгия отдавна се възприема като синоним на Европейския съюз (ЕС), а едната бомбена заплаха бе на метро станция на метри от основните институции на съюза, пише журналистът Лушан Ким за Ройтерс.

Френският президент Франсоа Оланд обяви, че „цяла Европа бе ударена“. Германският Der Spiegel озаглави водещата си статия „Тероризмът удари центъра на ЕС“. Декларации за солидарност заляха интернет в цяла Европа.

Ако приемем, че бе атакувана една обща Европа, не може ли и да отговорим като едно цяло?

Според бившия американски посланик в Германия Джон Корнблум отговорът е „не“. „Европа е нефункционална“, казва той. „Отговорът не е просто затягане на граничния контрол, но и създаване на стратегия за сигурност. Досега да бъдеш Европа означаваше да си по-мирен от всички останали“.

Корнблум, който работи по трансатлантическите отношения от 70-те години, говори от безсилие, а не от злорадство. Европейците първи признават, че големите крачки към политическата и икономическата интеграция на ЕС са задминали сътрудничеството в правоприлагането и сигурността.

Все още липсва една обща база данни, която съдържа имената на всички заподозрени терористи и европейци, които са се присъедини към организации като ИДИЛ, казва Питър Нюман, експерт по сигурността към лондонския King College.

“Всеки иска информация от другите“, казва Нюман, „но никой не иска да споделя такава. Всички искат координация, но никой не иска да да бъде координиран. Ако искаш свобода на движението в Европа, трябва да гарантираш и безпроблемно сътрудничество между агенциите по сигурност“.

Точно както гръцката дългова криза изложи на преден план проблемите с еврото – и по-точно липсата на цялостна европейска фискална политика, терористичните атаки в Париж и Брюксел показаха недостатъците на пътуването без съществуването на граници.

Шенгенското споразумение от 1990 г., което отвори вътрешните граници на ЕС, бе подписано от 26 европейски страни, за да насърчи по-широката мобилност и търговия. Възможността терористи или нерегистрирани мигранти да се възползват от Шенген не съвпадна с образа на просветена следвоенна Европа. Сега бежанската криза показва, че ЕС едва контролира външните си граници.

Различните правила, които управляват конкурентните местни и национални агенции за прилагане на закона, затрудняват координирания отговор на атаките в Брюксел. Друго предизвикателство е, че традиционно отделните области на вътрешна сигурност и външна защита са се размили от международните терористични мрежи.

В миналото тероризмът в Европа до голяма степен беше възприеман от гледна точка на национални заплахи от групи като баските сепаратисти в Европа или ИРА във Великобритания. Появата на ал-Кайда и ИДИЛ промени драматично тази позиция, казва Николас Тензър, ръководител на Центъра за проучване и изследване на политическите решения (Center for Study and Research on Political Decision) в Париж.

Малко вероятно е Европа, казва Тензър, да реагира на нападенията в Брюксел като едно цяло. И все пак основните сили – включително Великобритания, Франция, Германия и Холандия, вероятно ще засилят сътрудничеството си, заявява той, добавяйки, че е важно да се различава обмена на информация от оперативното сътрудничество.

„Ад хок операциите вече са възможни между полицейските служби“, казва той. „Но голямото по мащаб сътрудничество, такова, каквото понякога съществува на бойното поле, може да е много по-трудно между множество страни“.

Трудностите на Европа в борбата със световния тероризъм отразяват проблемите ѝ със споделената външна политика или общата валута: нежелание да жертваш по-голям суверенитет пред олтара на единството на ЕС, пише Ким. Ако се добави и липсата на тактически способности и засилената изолация на САЩ, ето че Европа започва да изглежда уязвима.

„Опасността за Европа е голяма, тъй като те се нуждаят от САЩ“, казва Корнблум. „Те пренебрегват интересите по сигурността от поне 10 години“.

Наскоро в интервю за списание Atlantic американският президент Барак Обама обвини европейските сили в „паразитизъм“ заради зависимостта си от Вашингтон в сферата на сигурността. Доналд Тръмп, кандидат за републиканската номинация за президент на САЩ, повтори този коментар миналата седмица, докато постави под съмнение милиардите долари, които Пентагонът е изхарчил за защита на такива богати страни като Германия.

САЩ всъщност играят критична роля за европейската сигурност. Те са ключови не само от гледна точка на разузнаването си, но и на способността си да нанасят военновъздушни удари навсякъде по света.

„По-добра полицейска работа, координирана сред страни членки на ЕС, със сигурност трябва да е част от отговора“, казва Улрих Спек, старши научен сътрудник в Трансатлантическата академия във Вашингтон. „Но другата част трябва да бъде повече действия в Сирия. С такава опустошителна война в съседство, Европа не може да живее в мир“.

Конфликтът в Сирия помага за създаването на текущата бежанска криза и е един от източниците за екстремизма, докаран от терористите в Европа. И все пак Европейският съюз няма нито волята, нито средствата за по-дълбока ангажираност в Близкия изток.

„Берлин и Париж трябва заедно да поемат лидерството в близко сътрудничество с Лондон“, казва Спек. „Но засега само чакат Вашингтон. САЩ не желае да се ангажира със сериозни ресурси – а и географски е твърде далеч да усети ефектите на зараза“.

Провалът на Европа да излезе с общ отговор на тероризма носи рискове не само за ЕС, но и за целия следвоенен трансатлантически алианс.

„Въпросът не засяга само европейските институции, но и доверието в системата“, казва Родерик Кизеветер, член на комисията по външна политика в германския парламент. „Това е и психологически въпрос“.

Предвид съществуващите центробежни сили в ЕС гражданите може да изгубят още повече доверие, ако не видят ефективен отговор на ЕС към терористичните атаки, казва Кизеветер, което може да накара много от тях да подкрепят крайни партии. Нещо повече, ако Вашингтон бъде погълнат още повече от вътрешните си дела, някои сили в Европа може да потърсят по-тясно сътрудничество с Русия.

А за трансатлантиците европейски отговор автоматично се превръща в американски.