Самотната либерална хегемония на Европа

За професора по икономика в Оксфорд Пол Колиър нещата са кристално ясни: „Ангела Меркел е отговорна за бежанската криза. Кой друг?“.

Би било лесно да отхвърлим твърдението на Колиър, ако то не беше част от все по-често чуващи се гласове, които възприемат бежанската политика на Германия като игра на морал – с Меркел начело, преследваща изкупление за историческите грехове на Германия, пише Торстен Бенер, директор на Global Public Policy Institute, за POLITICO.

Покойният лорд Виденфелд говори за наивното посрещане на бежанците от германското общество като за „начин да изкупят греховете на прародителите си“. Унгарският министър-председател Виктор Орбан дори обвини Меркел в „морален империализъм“.

Поддръжниците на Меркел са също толкова изкушени да използват морала, за да квалифицират бежанската ѝ политика. В изявление пред германското правителство оцелялата в Холокоста Рут Клюгер изрази възхищението си към Меркел за това, че е отворила вратите за сирийските бежанци, казвайки, че нейната „героична“ позиция е „спечелила на Германия аплодисментите на света“.

Дали се разглежда от благосклонна гледна точка или не, възприемането на позицията на Меркел към бежанците за морален въпрос не отразява това, което наистина мотивира германския канцлер, и ще определя нейните решения през следващите месеци.

В сърцето на бежанската политика на Меркел са опасенията за Европа. Още преди много други нейни колеги да го правят Меркел твърдеше, че миграционният проблем представлява по-сериозно предизвикателство за еврозоната отколкото дълговата ѝ криза. Тя видя колко слабо подготвен е ЕС за масивния наплив.

Европейският съюз пренебрегваше плачевните условия на живот на бежанците в Турция, Ливан и Йордания, липсата на сигурност по външните ѝ граници и разбитите системи за предоставяне на убежище в Гърция и на други места, както и сигурността на трафикантите на хора в Турция и други страни от Средиземнорието. Липсваше общоевропейски механизъм за солидарност при разпределението на бежанците, а популистки политици засилваха омразата срещу мюсюлманите – някои, като Орбан, дори от поста министър-председател.

Докато ситуацията излизаше извън контрол миналото лято, Меркел явно виждаше опасностите пред Европа и най-вече пред Германия като страна, която спечели най-много от европейската интеграция. В сърцето на Стария континент се разрази хуманитарна катастрофа, на Балканите напрежението рязко се увеличи, а шенгенското пространство за свободно придвижване се оказа под заплаха от разпад.

Меркел заключи, че Германия е единствената страна в позиция да предостави незабавна помощ. Тя има силна икономика (споделяйки твърденията, че германският пазар на труда може лесно да абсорбира бежанците), благоприятна медийна среда и липса на силно организирано дясно популистко движение.

Меркел отвори врати за бежанците, които Унгария не искаше, защото прие ролята на Германия като подразбираща се либерална политическа европейска хегемония – изкуплението и моралното превъзходство не са задвижващи фактори. Готовността на Германия да действа като временен „защитник на последна инстанция“ отразява желанието ѝ да избегне хуманитарна катастрофа в сърцето на ЕС и да спечели на Стария континент време, за да излезе с многостранно решение на кризата.

Винаги е било ясно, че този ход струва скъпо. Меркел не си въобразява, че германските избиратели са по-добродетелни от тези в съседните европейски държави. Но тя бе готова да инвестира политическия си капитал и временно да понесе политическата цена за това у дома. Правейки това, тя преследва реална политика без сантименталности.

Меркел подкрепя защитата на външните граници на Европа и създаването на т.нар. „горещи точки“ в граничните страни на ЕС, отказвайки правото на бежанците да избират страната, в която искат убежище в Европа. Тя подкрепя разширяването на списъка с „безопасни страни на произход“ и сключването на сделки с премиера на Турция Реджеп Тайип Ердоган и съмнителни режими от Алжир до Еритрея (където изпрати министъра си за развитие на сътрудничеството през декември).

В същото време тя се опитва да наложи натиск върху други европейски страни, които да се съгласят на справедливо разпределяне на бежанците в Европа. Много държави от ЕС обаче явно виждат борбата на Германия с бежанския проблем като германска, а не като европейска – компенсация, може би, за германското надмощие и липса на солидарност по други политически въпроси.

За Меркел политическата цена бързо се покачва, като дясната популистка Алтернатива за Германия събира подкрепа от над 10% в страната и вероятно ще влезе в три местни парламента по време на държавните избори през март.

Точно както всяка либерална хегемония би направила, в момента Меркел се чуди дали цената все още си заслужава. Може би било по-добре да затвори границите на Бавария и да упражни правото на Германия съгласно дъблинските регламенти да връща бежанците, които вече са преминали през други безопасни страни в Европа.

Съществуват исторически прецеденти за промяна на подобен тип мислене в такъв мащаб. След Втората световна война САЩ гарантират стабилни обменни курсове чрез Бретънуудското споразумение. През 1971 г., след като разходите на САЩ нарастват заради спекулации около долара, президентът Никсън решава да се откаже от обещанието си – останалата част от света нарича това „шока Никсън“. Време е останалата част от Европа да се подготви за „шока Меркел“.