С бежанската криза в Европа, която се разраства от две години насам, предупрежденията, че скъпоценното Шенгенско пространство за свободно движение в Европейския съюз (ЕС) е под заплаха, стават все по-популярни. Те бяха чути отново само преди дни на среща късно вечерта, на която министрите на ЕС договаряха споразумение за граничната полиция и разпределянето на бежанците. Но, във време на отслбващо доверие към ЕС, дали премахването на свободното трансгранично пътуване е толкова лоша идея, пита Бил Емът, бивш главен редактор на Economist.
Накратко – не. Идеята за премахването на границите в Европа, разбира се, има огромна символична важност и привлекателност. Но понякога дори свещените крави трябва да бъдат премахнати. След като бежанската криза превърна Шенген в заплаха за доверието в ЕС като колективна организация и в способността на националните правителства да поддържат ред и върховенство на закона, времето за това решение е дошло.
При създаването си през 1985 г. Шенгенското пространство включва само пет страни – Белгия, Франция, Люксембург, Холандия и Западна Германия. Днес членовете на зоната включват 22 от 28-те страни членки на ЕС, като четири останали извън него (България, Хърватска, Кипър и Румъния) трябва да се присъединят по-късно. В Шенген обаче са и четири страни нечленки на ЕС – Норвегия, Исландия, Швейцария и Лихтенщайн. Всички държави са премахнали контрола по общите си граници и са приели обща визова политика за гражданите на страни нечленки.
Със сигурност е удобно да можеш да възприемаш полета между Цюрих и Осло като към вътрешен, без паспортен контрол, с който да се бориш при заминаване или пристигане. И без съмнение е удобно да можеш да караш от Берлин до Барселона без да трябва да чакаш по опашки на всяка граница, която пресичаш. Факт е, че това удобство вероятно е и причината защо само две страни от ЕС (Ирландия и Обединеното кралство) са отказали участие в Шенгенското пространство.
Бежанската криза обаче показа другата страна на Шенген, а именно – трудното наблюдение на националните и европейските територии без граничен контрол. И въпреки че страните нечленки на Шенгенското пространство успяват, в някои случаи, да избегнат преки задължения за участие в общата политика (Обединеното кралство, например, остана извън схемата на ЕС за разпределяне на бежанци), те не бяха изолирани от предизвикателствата на миграционната криза. Те, както и шенгенските страни, не могат с точност да кажат колко мигранти има във всяка една от тях, кои са тези хора или от къде са дошли.
Тази загуба на контрол е от значение по две основни причини. Първо, ако статистиките за миграцията подлежат на съмнение, дори без да се вземе предвид незаконната имиграция, националистическите антиимиграционни политически партии могат по-лесно да преувеличат цифрите, за да засилят обществените страхове. Второ, ако бежанците, които се получили убежище, могат да се движат по-лесно към всяка избрана от тях шенгенска страна, споразуменията за разпределяне на тежестта губят надеждността си, а приемането на бежанците губи практическа привлекателност.
Нито една страна не би искала да покрие първоначалните разходи за настаняване на определен брой бежанци, само за да изпусне след това евентуалните икономически ползи, които тези бежанци могат да предложат, когато станат част от работната сила.
За да се избегне този резултат, би било логично да се приложи преходен период – подобно на седемгодишния преходен период на гражданите на новите страни членки, по време на който получилите убежище не могат да се местят в друга държава, за да работят там. Но Шенген прави затруднява прилагането на тази идея – реалност, която допълнително дава подкрепа на националистите, които обичат да изобразяват ЕС като обременяващо задължение вместо като източник на решения и възможности.
За решаването на бежанската криза, разбира се, ще е нужно много повече от повторно разполагане на стъклени кабини и униформени имиграционни служители по границите. Спирането или премахването на Шенгенското пространство обаче ще повиши доверието към усилията на правителствата да поддържат ред у дома, а по този начин обикновените граждани много по-лесно ще се съгласят да помагат на още бежанци.
В същото време отменянето на една преди съкровена политика ще докаже, че ЕС може да се адаптира към променящите се обстоятелства по разумен и прагматичен начин.