The Economist: Войната на Путин срещу Запада

Той е осмиван за своята коварност и е отлъчен от другите световни водачи. Управлява свободно падаща валута и бързо свиваща се икономика. Международните санкции спират клептократите му приятели от посещения на средиземноморските им вили. Спрямо целите, които си постави при заемането на президентския пост преди 15 години – благосъстояние, законност, интеграция със Запада, оценката на Владимир Путин като успешен лидер може да изглежда силно завишена, пише The Economist.

Но това вече не са целите му, ако въобще някога са били. Гледайки на света от своята перспектива, Путин печели. Въпреки всички машинации на неговите врагове той остава господарят на Кремъл без други претенденти. Той е стиснал за гърлото Украйна – хватка, която примирието от Минск не отхлабва. Укротяването на Украйна чрез обичайната тактика на редуващи се заплахи и подкупи бе първото му предпочитание, но и инвазията има своите странични ползи. Тя показва цената на неподчинението на руснаците.

Той вярва, че правителството на Украйна е марионетка на Запада, а волята на народа, в неговия крайно циничен светоглед, е просто прикритие на западните интриги. Затова конфликтът показва кой е господарят на руската сфера на влияние. И най-доброто, тази тактика пося несъгласие между противниците на Путин – между самите европейци и между тях и САЩ.

Неговата крайна цел е да раздели и да неутрализира техния съюз, да разбие колективния му подход към сигурността и да се противопостави и да отмени постигнатия напредък. От неговите изблици около Близкия изток и нахлуването в Грузия, изглежда че понякога Путин се натъква на случайни противоречия със Запада, воден от параноичния страх от заобикаляне. Гледайки назад, перспективата изглежда, че конфронтацията е била неизбежна. Във всеки случай съревнованието, за което той настоява, повече не може да бъде отхвърляно. Надмощието ще изисква много повече решителност, отколкото са събрали до момента западните лидери.

Какво иска Кремъл?

Миналата година Путин отхапа Крим от Украйна, преначертавайки картата на Европа със сила. Войната, която той халюцинираше се превърна в действителност в източна Украйна и уби хиляди. Дори и примирието от 15 февруари да удържи (малко вероятно, съдейки по миналото), той изглежда сигурен, че ще получи искането там: окаяна малка полу-държава в Донбас, която той ще може да използва, за да спъва и насочва развитието на Украйна. Въпреки това тези намеси са едва последният му опит да насили бивши съветски републики да му се подчинят,, независимо дали ще става дума за енергиен рекет, търговски ембаргота или война. За Путин единственият добър съсед е слабият. Васалите са по-добри от съюзниците. Само умишлено слепите биха си помислили, че реваншизмът му е наситен. Рано или късно той може да се насочи към Балтийските страни – членове както на Европейския съюз, така и на НАТО. В тях има руски малцинства от вида, който той се е заел да „защитава“.

Европейският съюз и НАТО са крайните цели на Путин. За него западните институции и ценности са по-опасни от армиите. Той иска да спре тяхното разпространяване, да ги разяде отвътре и поне в случая на уязвимата периферия на Запада, да наложи своя собствен модел на управление. При този модел националните държави са решаващия фактор в съюзите, страните са доминирани от елити, а тези елити могат да бъдат купени. Тук той също така е постигнал известни успехи. От Франция до Гърция и от България до Унгария той култивира партии крайнолеви и крайнодесни партии. Практически всеки, който може да лобира за руските интереси в ЕС или дори да помогне за разпадането на съюза. Най-голямата цел е общата система за сигурност на НАТО. Дискредитирай общата сигурност - например, чрез организиране на проруско въстание в Естония или Латвия, при което другите страни от НАТО откажат да помогнат, и НАТО се разпада.

Хватката на Путин върху собствената му страна означава, че той има времето и свободата за кампанията си. Както той демонстрира, той няма угризения да пожертва благосъстоянието на руснаците, за да задоволи алчността на своите приятели или да постигне геополитически цели. Той преследва онези, които дръзват да протестират. А ехото, което неговата пропаганда създава, води до процъфтяването на подкрепяния от него национализъм като решение на местните проблеми.

Първата задача за Запада е да осъзнае проблема. Американският президент Барак Обама безгрижно описва Русия като странна регионална сила, склонна към постимпериалистични спазми, но в крайна сметка западаща. Историците ще бъдат удивени, когато въпреки пламтящата Украйна Западът още обсъжда дали да не изхвърли Русия от Г8. Перифразирайки Троцки, можем да изтъкнем, че западните водачи може и да не се интересуват от Путин, но Путин се интересува от тях.

Следващата стъпка е да се изработи отговор, поне толкова силен, колкото яростната атака. Част от проблема е, че Путин играе по други правила. Наистина, за него няма ненарушими правила, нито универсални ценности, нито дори неопровержими факти (като например кой свали малайзийския полет MH17, при което бяха убити над 300 души). Има само интереси. Неговата Русия премина от тормоз над дипломати и убийства на критици към инвазии. Това е един от активите ѝ – готовност да посяга към методи, които Западът не може да използва, без да се обърне срещу себе си.

Сегашното решение на тази дилема е, ако сегашното примирие се провали, дали да се въоръжи Украйна. Поддръжниците смятат, че защитните оръжия могат да нанесат такава вреда върху желанието за водене на война от страна на Путин. Но ако някой се съмнява за издръжливостта му към даването на огромни жертви, нека просто си припомни войната му в Чечения. Ако оръжията наистина ще го спрат, Западът трябва да е обединен и готов да отговори на неизбежната ескалация с още по-силни оръжия (заедно със, може би, хора, които да действат с тях). Въпреки това алиансът се колебае. Путин описва войната като западна провокация и въоръжаването на Украйна би превърнало това от фантазия в нещо като факт, а това е целта му. Ако нова руска агресия засили НАТО и го сплоти , въоръжаването на Украйна може да стане по-опасна заплаха. До тогава то би имало обратен ефект.

По-добра стратегия е да се избегнат неговите методи и да се разчита на активи, които той, от своя страна, няма: начин на живот, към който хората се стремят. Ако това изглежда смешно до неговите танкове, спомнете си, че кризата започна с желанието на украинците да се насочат към Европейския съюз и желанието на Путин да ги спре. Вместо оръжия Западът трябва спешно да даде на Украйна колкото помощ е нужна, за да успее тя да построи страната си и да изпълни тази мечта (и колкото са нужни съвети, за да е сигурно, че парите няма да бъдат откраднати или зле инвестирани). Сделката с Международния валутен фонд от 12 февруари трябва да е само началото. Путин иска Украйна да е урок за опасностите от ориентирането към Запада. Вместо това тя трябва да е пример за ползите.

Също толкова спешно бившите съветски републики, които се включиха в западните структури трябва да бъдат укрепени и подсигурени. Пращането на оръжия в Донбас може и да е съмнително, но пращането на войници от НАТО в балтийските страни е задължително. Западните лидери трябва да пратят ясно послание до него и до своите хора, че те ще защитават съюзниците си и съюза, дори и ако битката е прикрита и неясна.

И не само съюзниците трябва да се възползват от положителните страни на Запада. Това трябва да направят и мнозина руснаци, включително и безсрамните путинисти, които отричат упадъка на Запада, но се възползват от неговите училища и фондови пазари. Отдавна е време всеки един руски депутат и висш държавен служител да бъде включен в списъка със санкционираните. Вместо да бъдат отслабвани след споразумението от Минск, санкциите трябва да бъдат затягани. В крайна сметка те ще се окажат по-силен лост от оръжията.

В същото време Западът трябва да използва всички възможни средства, за да помогне на обикновените руснаци, включително и на руските поддръжници в балтийските страни и Украйна да научат кървавата истина за Путин. Те трябва да разберат, че Русия – велика страна, тръгнала по лош път, ще бъде приета, когато нейните лидери се отнасят към света и към собствения си народ с уважение, а не с презрение.