Идеята на Трише за европейско финансово министерство е брилянтна

През миналата седмица президентът на ЕЦБ Жан-Клод Трише, който ще остане на поста си до октомври, излезе с две предложения, целящи справяне с дълговата криза в еврозоната, пише Саймън Джонсън, дописник в Bloomberg. Първата идея предвижда ЕС да може да налага вето върху решения на правителства, които не могат да постигнат устойчиви бюджети, което предполага създаването на външен контролен механизъм за страни като Гърция.

Този подход в миналото бе използван за страни с големи финансови затруднения, както и за щатите Ню Йорк и Вашингтон. В Европа в момента такава стъпка не би имала политическа легитимност и би била напълно неработеща – представете си само уличните протести, които ще предизвика, посочва авторът.

Втората идея бе за създаването на финансово министерство в ЕС, което ще емитира дълг и ще отговаря за общия финансов сектор. Тази идея е толкова брилянтна, колкото и предложението на Александър Хамилтън за финансова интеграция в САЩ по време на младата американска република. Ако бъде реализирана подобаващо, тази идея ще може да реши дълбоките проблеми, причинени от първоначалната конструкция на еврозоната, смята Джонсън.

Политиците, които договоригха валутния съюз – в Маастрихтския договор от 1992 и в детайлите, изработени преди старта на общата валута през януари 1999 – имаха три избора.

Първо, те можеха да създадат обща фискална система. Това бе отхвърлено понеже нямаше такова желание у никой от електоратите на страните члекнки. Политиците бяха склонни да предадат суверинитета на националните си банки, които така или иначе ставаха все по-независими, но знаеха, че ще имат много по-малко власт, ако изгубят контрола върху облагането и държавните разходи.

Второ, архитектите на ЕС можеха да създадат нещо подобно на САЩ и Канада – федерална власт със собствена бюджетна институция, като отделните щати или провинции са самостоятелни фискално, макар и осигуряващи средства за различни национални програми. Правителството на САЩ не гарантира дълговете на отделните щати и никой не им казва, че трябва да балансират бюджетите си (много го правят, но други имат големи задбалансови задължения, особено пенсионни).

Ако наример Калифорния затъне в дългове, то вероятността Масачусетс или друг щат да дойде да я спасява е почти нулева. Освен това  облигациите на щатските власти по принцип не могат да се използват от банките като обезпечение за вземане на заеми от Федералния резерв.

Вместо това европейските лидери избраха третия път. За да се присъедини към валутния съюз бюджетният дефицит на всяка страна трябваше да бъде под 3% от нейния БВП, а държавният й дълг – не повече от 60%. Проблемът бе, че правителствените дългове – независимо от размера или стопанския цикъл на съответната икономика – бяха приети за равностойни, включително и по отношение на това дали могат да се използват като обезпечение срещу заеми от ЕЦБ. Този фатален недостатък направи възможно напълно погрешното оценяване на рисковете в еврозоната, като всички национални задължения се считаха за безрискови. Според регулацията Basel II банките можеха да държат големи количества от тези „безрискови“ облигации, което усили неимоверно финансовия им ливъридж. Преди 2008 не бе необичайно за големите европейски банки да имат активи от 30 до 50 пъти по-големи от собствения им капитал. Спредовете между доходностите по облигациите на различните държави в еврозоната бяха стотни от процентния пункт – доста под аналогичните спредове между дълговите книжа на канадските провинции. Проблемът бе посочен много ясно от Трише миналата седмица. „Взаимозависимостта означава, че страните фактически нямат абсолютна самостоятелна власт“, каза той. „Т.е. те могат да претърпят кризи, причинени изцяло от неразумните икономически политики на други държави.“

Кой обаче следваше тези политики, пита се авторът? Гърция – със своите бюджетен дефицит и дефицит по текущата сметка, или страните кредиторки, включително и Германия, чиито банки недооцениха риска от заемането на средства на Гърция?

Дали пък вината не е на европейските фискални регулации, които създават впечатлението за взаимни гаранции, които не са подкрепени от която и да е институция, но се приемат за даденост понеже цялата банкова система на Стария континент може да се срине, дори ако само една страна трябва малко да преструктурира задълженията си?

Ситуацията в момента не е безнадеждна, а европейците са добри в краткосрочните решения, които ги тласкат към по-значителна интеграция, изтъква Джонсън.

Дългосрочното решение обаче трябва да включва създаването на европейско министерство на финансите, което да емитира разумни количества дълг, подкрепени със стабилни приходи. Това ще постави публичните финанси и цялата финансова система на по-здрава основа, смята той.

Целта е проста: трябва да стане възможно държави като Гърция да могат да изпадат в неплатежоспособност без да заплашват с крах цялата финансова система на континента.

В своята реч Трише цитира Жан Моне, радетелят за единна Европа: „Нищо не става без хора, но без институции то не е трайно.“ Институционалните рамки, създадени с договора от Маастрихт поставиха милиони хора в икономическа опасност. Време е за европейците да поправят това, завършва авторът.