Защо еврозоната ще оцелее?

На 16 декември 2010 ръководителите на европейските правителства тържествено обявиха, че са готови да направят каквото е необходимо за да защитят еврозоната. На думи е лесно, биха казали скептиците, но в случая трябва да ги приемат на сериозно, пише Мартин Улф във Financial Times.

Еврозоната вероятно ще оцелее, макар и не без допълнителни сътресения, като авторът изтъква три аргумента: първо, еврозоната разполага с дълбока политическа подкрепа; второ, дългосрочните интереси на страните-членки стоят зад проекта; и трето, тези държави могат да си го позволят.

Накратко, еврозоната притежава волята и необходимите ресурси да продължи евро експеримента, изтъква авторът.

Нов доклад на Nomura Global Economics подкрепя тезата, посочва Улф. Докладът напомня, че еврозоната е продукт на европейски интеграционен процес, започнал след края на Втората световна война. Дори за днешните лидери на Стария континент това остава жизненоважен проект, макар военните спомени у хората вече да са избледнели.

Нещо повече, допускането, че европейската интеграция ще създаде мощни сили, затвърждаващи нейните устои, също се оказа правилно.

В края на краищата, последствията от дори частично разпадане на еврозоната са неизвестни и плашещи. Само при изключителни обстоятелства европейските лидери биха предприели тази стъпка.

Така че, макар много германци да се гневят на небрежното поведение на някои свои европейски партньори, елитът на страната е наясно, както с опасностите от евентуалната изолация, така и с ползите на стабилността, която европейският проект внесе в отношенията на Германия с всичките й съседи.

От своя страна лидерите на страните със затруднения се страхуват, че излизането от еврозоната ще им донесе имиджа на отхвърлени.

Това не означава, че разпадането на еврозоната под някаква форма е немислимо. Германия би я напуснала ако сметне, че членството е несъвместимо с монетарната стабилност, а периферните страни - ако преценят, че членството е несъвместимо с просперитета. Никой обаче засега не е близо до такова решение.

Преструктурирането на проблемните държавни дългове е доста вероятно, но какъвто и да е вид разпад на еврозоната – много по-малко, посочва Улф.

Парадоксално, трагедията на еврозоната е в това, че тя функционира прекалено добре. Уеднаквяването на рисковете стимулира ускорено изравняване на доходите.

По време на еуфорията непредпазливи кредитори отпуснаха назаем въжетата, с които заемателите да могат да се обесят, било то безотговорни правителства (като в Гърция) или безразсъдни частни структури (като в Ирландия и Испания). Резултатът бе огромна задлъжнялост.

В крайна сметка най-късогледите кредитори се вразумиха. Но когато частните заемодатели затягат примката, частният дълг всъщност се превръща в публичен, тъй като правителствата се опитват да спасят от свиване финансовата система и да запазят активността в засегнатите икономики.

Дори страни със стабилни публични финанси, като Ирландия и Португалия, се изправиха пред трудности. Ирландският държавен дълг се очаква да достигне 125% от БВП през 2013 от 25% през 2007, като една трета от увеличението ще се дължи на спасяването на банковата система.

Добрата новина е, че пазарите осъзнаха грешката си, а лошата е, че го направиха твърде драматично. Това предизивка огромен дългов проблем за страните със затруднения и изправи еврозоната пред болезнени проблеми.

Както се отбелязва в доклада на Nomura, контролирането на държавните дългове зависи от три фактора: първичния бюджетен дефицит (преди лихвите); връзката между лихвите и прогнозния растеж; влиянието върху дълга на необходимостта от спасяване на банки или на „дълговата дефлация“ - увеличаване на дълговото бреме, заради спадащи вътрешни цени или обезценка на валутата (при деноминиран в чужда валута дълг).

В природата на кризите е да утежняват неимоверно тези три фактора.

Особено важно за прогнозния растеж, фискалната позиция и заплахата от дългова дефлация е фактът, че задлъжнелите страни рязко губят конкурентност в процеса на конвергенция.

В периода 1999-2007 разходите за единица труд спрямо Германия са нараснали с 31% в Ирландия, 27% в Гърция и Испания, и 24% в Португалия. Тези страни предстои да извървят дълъг път, за да си върнат конкурентоспособността.

Докладът на Nomura представя някои обезпокоителни цифри относно мащаба на фискалните предизвикателства пред задлъжнелите страни.

Да предположим, че целта е да бъде постигнато съотношение държавен дълг / БВП от 60% (Маастрихтският критерий) до 2030. Да допуснем също, че лихвите са само с 1% по-високи от номиналния ръст на БВП.

При това положение необходимото свиване на първичния структурен бюджетен дефицит между 2009 и 2020 е 16-18% от БВП в Гърция, 14-16% в Ирландия, 10-12% в Испания и 8-10% в Португалия.

Размерът на това предизвикателство се обяснява отчасти от съответните първични дефицити: 9,8% от БВП в Гърция, 9,7% в Ирландия, 7,5% в Испания и 5,4% в Португалия. Не е изненадващо, че пазарите на са склонни да финансират някои от тези страни на приемливи нива.

Това са огромни предизвикателства. Трудно ми е да повярвам, че преструктурирането на дълговете ще може да бъде избегнато навсякъде, отбелязва Мартин Улф.

Според него е непростимо, че последното ирландско правителство е гарантирало банкови дългове толкова нехайно, а останалите страни от ЕС са подкрепили това решение.

За една държава определено е грешно да спаси кредиторите на банките си с цената на собствената си кредитоспособност.

Това че го прави главно за да защити финансовите системи на други страни не подобрява нещата, а ги влошава.

Въпреки всичко, преструктурирането на дългове не е смъртна заплаха за региона. Важно е да се знае, че на Гърция, Ирландия и Португалия се падат само 6% от БВП на еврозоната. Дори Испания съставлява само 11%.

Нещо повече, съвкупният държавен дълг на еврозоната е само 84% от нейния БВП, а бюджетният й дефицит – едва 6%. И двете цифри са по-ниски от тези за Европейския съюз.

Еврозоната трябва да постигне три цели: да спре банковата и фискалната паника; да помогне за оздравяването на страните, изпитващи икономически трудности; и да създаде рамка за предотвратяване на подобни кризи в бъдеще.

В опита си да постигне това тя има едно голямо предимство – че еуфорията от конвергенцията е приключила, и една голяма пречка – че някои страни-членки имат огромни проблеми, завършва Мартин Улф.