Като причина за всички проблеми на Европа се посочват мерките за фискални ограничения. Само ако можехме да охлабим някак колана, всички ще се почувстват по-добре - това е често срещано твърдение. Този рефрен се повтаря от Франсоа Оланд и Барак Обама, бюрократите в Международния валутен фонд и Брюксел, сред стачкуващите маси в Европа.
Повече държавни пари, казват те, биха означавали по-добър ръст и перспективи за работа, пише в свой коментар за Wall Street Journal бившият финансов министър и вицепремиер в правителството на ГЕРБ Симеон Дянков.
Доказателствата обаче са точно обратни. Икономиките от Европейския съюз, които записват най-висок ръст през последните три години – Германия, Латвия, Литва, Полша и Швеция, взимат бюджетните ограничения насериозно.
В зимната прогноза на Европейската комисия също е вижда подобен тренд – петте най-бързо растящи икономики в Европа се очаква да бъдат България, Естония, Латвия, Литва и Румъния. Всички те са „фискални ястреби”.
През 2009 година бюджетният дефицит в България беше 4,4 на сто от брутния вътрешен продукт (БВП), доста над Маастрихтския критерий за 3%. След орязване на държавните разходи и провеждането на пенсионна реформа, с която възрастта за пенсиониране бе вдигната с две години, бюджетният дефицит се сви до под 1% през миналата година.
При това България записа 12 последователни тримесечия на икономически ръст и е една от едва четири държави с подобно постижение в Европа.
Ограничаването на разходи означава просто правителствата да харчат толкова, колкото получават – или поне приблизително. Когато става дума за семейния бюджет, хората са съгласни с този принцип.
Наскоро проведено проучване в България показва, че едва 17% от анкетираните биха взели кредит, с който семейството им да премине през кризата. Когато става дума за държавно ниво обаче, 58% искат по-щедър бюджет. Някой друг би трябвало да плати сметката на правителството.
Мнозина анализатори смятат, че правителството на Бойко Борисов, в което аз бях вицепремиер и финансов министър, падна от власт заради стремежа към фискална консолидация. Истинската причина обаче е неуспехът да са се реформират сектори като енергетиката и здравеопазването и на тях също да им се наложи ограничаване на разходите.
Протестите, които предизвикаха оставката на правителството, започнаха през февруари заради повишените цени на електричеството. Те бяха наложителни въпреки непрекъснато увеличаващата се неефективност на енергийния сектор. Към електрическата мрежа непрекъснато се добавяха скъпи мощности, чиито загуби трябваше да се покриват от държавната електрическа компания.
Изборът беше между увеличение на цените, за да се спасят енергийните компании от фалит, или да се проведе дълго отлаганата реформа. Регулаторът избра първия вариант.
Здравеопазването е друг нереформиран сектор. Под натиска на фармацевтични компании, медицински асоциации и синдикати предишните правителства неотклонно увеличаваха разходите за здравеопазване. Въпреки това обаче усещането за качество на услугата се влошаваше – внушителните 93% от българите заявяват, че здравните услуги не са адекватни.
Всеки опит за реформа по време на управлението на правителството бе посрещан с призив за смяна на здравния министър. Така четирима дойдоха и в крайна сметка си тръгнаха, без да изпълнят своята задача.