Анализатори: Продажбата на българските еврооблигации е безспорен успех

Трябваше ли да се изолират българските инвеститори при класирането на купувачите?

Г. Ангелов:

Има аргументи и в двете посоки. Ясно е, че емисия евробондове в чужбина се прави основно за привличане на чужди инвеститори (местните така или иначе имат достъп до първични емисии на местния пазар, почти всяка седмица). Съответно, емисията трябва да е основно насочена към запазване интереса на чуждите инвеститори, а те по-скоро биха били отблъснати, ако местните закупят голям дял.

Създаването на ликвиден пазар на емисията също би било възпрепятствано, ако местни инвеститори закупят голям дял от емисията и го държат до падежа, без да търгуват, което пък би отблъснало чуждият интерес към емисията, който се влияе и от ликвидността. А и закупуване на евробонд от български инвеститори вероятно би канибализирал върху местния пазар на ДЦК, което ще подяде възможностите на МФ за финансиране.

Цв. Цачев:

Българските инвеститори имат основания да са разочаровани. Те са тези, включително и с парите за пенсии, които финансират от години дефицитите. Не мисля, че е справедливо нашите инвеститори да са ограничени да купуват само на вторичен пазар най-ликвидната българска емисия и на практика да са ухажвани само когато се гонят ниски лихви по левови книжа.

Д. Николова:

Обяснението, което министърът на финансите даде, а именно, че „не е редно” вътрешните инвеститори да са във външната емисия, не е достатъчно убедително. Едно по-логично обяснение е, че МФ се опитва да си гарантира неизползването (запазването) на ограничения вътрешен ресурс, тъй като финансовите му нужди за следващите около 6 месеца са за почти 3 млрд. лева, ако броим плащанията по външния дълг в средата на януари 2013 г. и заложения дефицит за 2012 г. Т.е. до момента сме набрали 1,86 млрд. лева, а остават да се намерят още около 1 млрд. лева.

Предвид това, че годишно на вътрешния пазар на ДЦК се пласират около 1,2-1,3 млрд. лева, което би могло да е индикатор за капацитета на пазара (с всичките му условности), МФ, образно казано, не е искало да си ”гърми патроните”, а да си запази вътрешния пазар непокътнат за останалите около 1 млрд. лева, които трябва да пласира в следващите месеци, ако достигне заложения дефицит за годината от около 1 млрд. лева.

Кр. Йорданов:

Не. Всички инвеститори трябваше да имат еднакъв достъп до аукциона. Местните инвеститори трябваше в последствие да купуват на вторичен пазар и печалбите след първичното предлагане останаха при чуждите инвеститори.

К. Масларски:

Темата с  алокацията на инвеститорите от България е доста чувствителна в момента. Истината е, че в такива ситуации винаги има недоволни. Практиката за такъв тип емисии е да бъдат разпределени между 10% и 15% за местните инвеститори – освен ако емитентът изрично не комуникира предварително, че целевата група инвеститори за емисията са само чуждестранни (случая с Румънски глобални облигации в щ.д.).

В момента чувствителността идва основно от това, че на вторичен пазар емисията стартира търговия с близо 1,5% над цената, на която беше пласирана, което се тълкува от повечето инвеститори като пропуснати ползи. Месец - месец и половина преди пласирането, на пазара имаше всякакви слухове за очакваната доходност по емисията.

Беше редно  Министерство на финансите да удовлетвори, дори частично, поне институционалните инвеститори, в частност българските пенсионни фондове, като крайни инвеститори управляващи дълги пари – дълги пари, формиращи пенсионните активи. В този случай минималното, което МФ можеше да направи, е да обяви и комуникира, че българските инвеститори няма да бъдат допуснати до участие, а не да ги използва като буфер от евентуален неуспех на емисията (при недостатъчно външен интерес например).