ИПИ: Въглищата - държавен наръчник за влошаване на проблеми

Ако се чудите как да превърнете трудна ситуация в нещо, граничещо с бедствие, управляващите имат изпитан метод – 1) запознавате се с проблема, 2) оценявате, че решението му е трудно и неприятно, 3) предприемате мерки, които водят до моментно облекчение и дългосрочно влошаване, 4) повторете точка 3 докато проблемът се превърне в безизходна ситуация, пише Калоян Стайков от Института за пазарна икономика (ИПИ).

Поведението силно наподобява това на хронично болен пациент, който предприема промени в начина на живот, приема лекарства, медицинска помощ и всякакви други действия, само когато изпитва болка, а през останалото време се държи все едно няма проблем. Същото се случва с политиката в енергийния сектор в страната и конкретно – бъдещето на Маришкия басейн, а последното доказателство в тази посока е решението за отпускане на заем от „Български енергиен холдинг“ за „Мини Марица-изток“ за финансиране на инвестиционната програма на компанията и увеличаване на заплатите. Разликата с хронично болния пациент е, че той сам ще си страда от грешните решения, докато бъркотията, която настоящото правителство забърква, ще се изсипе на главата на друго правителство след пет или десет години.

Отношението на Европейския съюз към енергетиката и екологията е ясно още отпреди присъединяването на България и по нищо не личи да се променя. Напротив – през годините се наблюдава повишаване на екологичните стандарти и увеличаването на разходите за въглеродни емисии. Последното става основно по два начина – чрез намаляване на безплатните квоти въглеродни емисии, които централите могат да получат, и чрез увеличаване на цените на тези квоти. Именно такъв е случаят с „ТЕЦ Марица Изток 2“, която изглежда като да работи нормално докато преобладаващото количество от необходимите ѝ квоти е безплатно и/или цената им е ниска. С навлизането в четвъртата фаза на схемата на ЕС за търговия с емисии за периода 2021-2028 г. и с новата цел за намаляване на емисиите до 2030 г. с 40% в сравнение с 1990 г. може да се очаква допълнително намаляване на безплатните квоти и увеличаване на цените им.

Допълнително утежняващо обстоятелство е, че след 2026 г. ТЕЦ Марица Изток 1 и 3 ще бъдат изправени пред подобен проблем, тъй като тогава изтичат споразуменията им за изкупуване на електрическа енергия с НЕК, които са разновидност на механизмите за капацитет[1]. Възможността за сключване на нови договори по Механизма за осигуряване на капацитет след юли 2025 г. изглежда нереалистична на този етап, тъй като с приемането на новия Регламент за електрическа енергия от декември 2018 г. се въвеждат екологични ограничения за участие в него – не повече от 550 г СО2/кВтч и 350 кг СО2/година/кВт. Нито една централа в България – държавна или частна –  не отговаря на тези стандарти към момента.

Това, естествено, може да се очаква да доведе до поскъпване на електрическата енергия от ТЕЦ на въглища в страната, което да я направи неконкурентна на пазара, както вече се вижда при „ТЕЦ Марица Изток 2“. Това създава поне два проблема. Първият е технически – въглищните централи генерират около 46% от електрическата енергия в страната и се използват за балансиране на системата; невъзможността им да работят създава сериозни рискове пред сигурността на доставките, а оттам – и пред цялата икономика. Вторият е финансов – дори и държавата да иска да предостави държавна помощ под каквато и да било форма, няма да има такава възможност. Невъзможността за обслужване на задълженията или по-лошо затварянето на централите бързо ще се разлее по веригата на доставките, включително „Мини Марица-изток“ и ще доведе до съкращения на персонал. Това е дълъг и тежък процес, ако става хаотично, но ако е част от цялостна стратегия за трансформиране на комплекса „Марица Изток“, щетите могат да бъдат минимизирани.

За съжаление, по всичко изглежда, че управляващите са избрали първия вариант. Това не е точно като да си заровиш главата в пясъка, а е по-скоро да гледаш идващо цунами и да обясняваш, че всичко е наред. В Интегрирания план енергетика и климат 2021-2030 г. управляващите си поставят за цел „запазването на ключовата роля на местните енергийни ресурси (въглища) и използването  им  в  съществуващите  производствени  мощности,  в съответствие с изискванията на екологичното законодателство“, което към този момент изглежда налудничаво. В своя План за развитие на преносната електрическа мрежа на България за периода 2019-2028 г. ЕСО не очаква промяна в брутния мощностен баланс при ТЕЦ на въглища, което означава, че въпреки увеличаването на екологичните изисквания, ръстът на цените на въглеродните квоти, загубата на конкурентоспособност на пазара, изтичането на споразуменията за изкупуване на електрическа енергия, липсата на действащ механизъм за капацитет и невъзможността за използване на такъв след юни 2025 г. никоя от настоящите централи няма да затвори дори и един от блоковете си. Това вече граничи с религиозна вяра и фанатизъм.

На целия този фон, както и на фона на растящата безработица през последните месеци не само че не се говори за преструктуриране в „Мини Марица-изток“ – тема, която се обсъжда от години, но и се отпускат допълнителни средства за инвестиции и заплати. Дейността на компанията през тази година се свива с около 20%, производството на електрическа енергия от ТЕЦ на въглища се свива с около 10%, новорегистрираните безработни в бюрата по труда от добивната промишленост в периода март-юли са близо 480 души, като само през юни са 242 души, но и дума не може да става за промени в държавната компания. Разбира се, на фона на социални протести, последното нещо, от което правителството се нужда в момента е протест на миньорите, което го прави много диалогично. Това обаче е пирова победа – моментно облекчение на проблемите в държавните мини, които ще се изсипят след години с още по-голяма сила.

В много отношения правителството изглежда като да се държи повече като страна-кандидат, която може да постигне някакво споразумение или част от условията да не важат за нея, отколкото като равноправна страна член на ЕС, която участва при изготвянето на регламенти, директиви и др. нормативни документи и след това се съобразява с тях наравно с останалите. Много по-лесно би било да не се налагаше да се отговаря на куп европейски изисквания, но това е изборът, който страната е направила преди повече от 20 години и това е светът, в който живеем днес. В тези условия управляващите могат или да си затворят очите и да се надяват някой друг да им оправя бакиите, или да изберат политика и стратегия, които минимизират негативните ефекти за икономиката и същевременно максимално се възползват от възможностите, които европейската политика предлага. Решението не е лесно, но е сравнително просто.

[1] Дефиницията на ЕК за Механизма за осигуряване на капацитет е временна мярка, с която да се осигури необходимото равнище на адекватност на ресурсите чрез възнаграждение за предоставянето на ресурси на разположение, с изключение на мерки, отнасящи се за спомагателни услуги или управление на претоварването.