Почти всеки трети българин (29%) с настоящ адрес в България лично е работил в друга страна от ЕС или има роднини, които работят или са работили там през последните 5 години. Тези данни показват делът на хората, за които Европа не е само розова мечта или аргумент на спорове в социалните мрежи, а пряк житейски опит.
От това следва, че сумарно близо една трета от пълнолетното население временно или за постоянно са се пласирали на широкия европейски трудов пазар. Образно казано, те стоят от двете страни на границата и според конюнктурата в дадена година, сезон и месец значителна част от тях се намират или тук, или в Европа, се казва в проучване на АФИС.
Споделеният опит сред роднини, връстници и приятели има силен ефект върху личните интереси и мотиви.
При хората в трудоспособна възраст картината е следната: сред тези, които имат един член на семейството, който е работил в ЕС, 53% възнамеряват да емигрират към ЕС за постоянно (27%) или временно (26%), а 12% се колебаят.
При онези с двама или повече такива членове на домакинството намерението да последват примера им се срещат още по-често и в по-категорична форма – общо 61% възнамеряват да емигрират, от които 35% за постоянно.
Сред споменатите в началото 29% „европейски българи“, над 28,7% (т.е. 9% от всички пълнолетни граждани) лично са работили в Европа, но в момента се намират у нас. Това значи, че нетният поток все пак е навън – по-малък брой се връщат, отколкото мигрират периодично.
Въпреки разпространената у нас представа, че става дума за „сивото вещество“ на нацията, това е само половината истина. Например, ако хората без роднини, работещи в Европа, сред българския етнос са 71%, сред малцинствата те са само 41% (при помаците), 49% (при ромите) и 54% (при турците).
Парадоксално, но „най-европеизираните“ българи на практика са ромите, българомохамеданите и турците.
Членове на българските домакинства, които работят в други страни на ЕС:
Българи 28,9% Помаци 59,5% Роми 50,9% Турци 45,9%
Освен „мозъците“, има и далеч по-голям отток на „ръце“ към трудовия пазар в ЕС. Образователната характеристика, очертана от Евростат, показва, че България се отличава от останалите източноевропейски страни с тенденция за нарастване именно на нискоквалифицираната емиграция към други страни членки.
От горните числа следва, че 33% спрямо 6 милиона пълнолетно население, т.е. 2 млн., всъщност живеят в ЕС. Реално, нашето общество не знае колко негови членове има в страната през дадена година или месец. Националната статистика има възможност да набира данни само за регистрирани на постоянен адрес, а хората, работещи в чужбина, рядко имат мотив да заявяват дерегистрация пред местните власти, а често не се регистрират и на чуждестранните си адреси.
Данни на Евростат, които сумират национални статистики за пребиваващите граждани на едни страни членки в други, сочат, че българите в ЕС са около 900 хиляди; други данни от експертен тип (оценки на нашите посолства в ЕС) вдигат това число над два пъти – до 2,1 милиона. Данните, получени от АФИС по косвен път, чрез роднините, са по-близо до числото на МВнР.
Вярното отчитане на „европеизираните българи“ радикално променя официалните статистически пропорции между икономически активни и неактивни, между производители и потребители, между гласуващи и негласуващи, между внасящи във фонда за безработица и ползващи неговите компенсации, между работещи и пенсионери, между свободна и заета работна ръка, между събирани и укривани данъци, между отглеждащи и неотглеждащи деца.
Например в медиите периодично се появяват предупреждения за недостиг на около 200 хил. работници. То е и вярно, и невярно. Ако дори само споменатите 9% от пълнолетното население, които са се върнали и вероятно пак ще бъдат „в движение“ останат за постоянно, то ще говорим за излишък на трудов ресурс, защото представляват 480 хил. души.
18:23 | 08.09.22 г.