Защо банковият съюз не е разумен вариант за държавите извън еврозоната?

Банковият съюз бе създаден в отговор на банковата криза и кризата с държавните дългове в еврозоната. Въпреки че е невъзможно напълно да предотврати възникването на банкови кризи в бъдеще, един добре изграден Банков съюз би трябвало да минимизира вероятността за възникването на такива кризи и тяхното въздействие върху банковите системи в Европейския съюз (ЕС), пише Калин Христов, подуправител на БНБ, в своя публикация, за изданието „Views. The EUROFI Magazine“, което се разпространява в рамките на „The Eurofi High Level Seminar 2018“.

Банковият съюз бе иницииран в рамките на еврозоната, но тъй като се основава на законодателството на ЕС и трябва да спазва целостта на единния пазар, остана отворен за участието на държави – членки извън еврозоната. Но последните засега не проявяват никакъв интерес. Ето накратко причините, обясняващи защо, пише той.

Главна цел на Банковия съюз е да ускори интеграцията на банковия надзор и по този начин да намали фрагментирането на пазара. Друг основен мотив бе да се гарантира по-ефективен надзор на национално ниво, невъзпрепятстван от ненадзорни съображения, произтичащи от натиск на банковата индустрия върху надзорните органи, пише Христов.

По думите му тези очаквани предимства на Банковия съюз пораждат различни гледни точки в държавите членки извън еврозоната. 

Първо, известна степен на фрагментиране/диференциране на пазара може да бъде „здравословна”. Такава диференциация, наред с останалото, е отражение на рисковете, свързани с конкретна национална икономика или банкова система. Винаги съществуват специфични за отделните държави рискове. Те трябва да бъдат разграничавани, а не притъпявани, да се оставят пазарните сили да играят своята дисциплинираща роля.

Второ, аргументът против „превземането“ на регулатора от поднадзорните лица може да обхване и един унифициран надзор. Един банков субект само с местно значение едва ли може да оказва влияние върху наднационален надзорен орган, но нещата не стоят така с големите трансгранични банки.

Освен това съществуват явни непривлекателни фактори, заложени в „тясното сътрудничество” – механизмът, предназначен за държави членки, чиято парична единица е различна от еврото, за включване в Единния надзорен механизъм.

Страна с „тясно сътрудничество” ще бъде изправена пред изключително асиметрично третиране:

• Ще остава изключена от окончателното вземане на решения по надзорни въпроси в Управителния съвет на Европейската централна банка (ЕЦБ); • Надзорните решения на ЕЦБ, които не са правно обвързващи извън еврозоната, ще трябва да бъдат възпроизвеждани с актове на местния надзорен орган. Последният ще носи отговорност при спорове;

• Ще остава без достъп до ликвидна подкрепа от ЕЦБ;

• Няма да има достъп до Единния стабилизационен механизъм като потенциален източник на средства за пряка и непряка рекапитализация на банките.

Асиметриите и неравнопоставеността между държавите членки от еврозоната и тези извън нея допълнително се задълбочават в Единния механизъм за преструктуриране, в който присъединилата се към Единния надзорен механизъм с „тясно сътрудничество” страна автоматично се включва.

Горепосоченото обяснява защо включването с „тясно сътрудничество” в Банковия съюз преди членство в еврозоната е рисково, пише още Христов в своя анализ.