От известно време българският президент Росен Плевнелиев говори неща, които мнозина лидери от региона на Централна Европа и на Балканите дори не смеят и да помислят, пише председателят на Централноевропейската програма към полския Институт за международни отношения и журналист на свободна практика Дариуш Калан в статия за списание Foreign Affairs.
В речта си на 7 май в рамките на церемониите в Гданск по повод края на Втората световна война той нарече руския президент Владимир Путин империалист от 19-и век, който създава свои сфери на влияние в Европа. Само няколко месеца по-рано Плевнелиев заяви за германското издание Frankfurter Allgemeine Zeitung „Всички ние искаме да видим като партньор страната, родила Чайковски, Толстой и Достоевски. Фактите обаче показват, че в днешно време си имаме работа с различна Русия - националистическа, агресивна държава, управлявана от президент, който възприема Европа като опонент, а не като партньор.“
Впоследствие той продължи с критиките и обвини Москва, че се опитва да разедини Европейския съюз и да дестабилизира Балканите. Антируската позиция на Плевнелиев е поразителна промяна в тона на страна, която дълго време беше смятана за троянския кон на Русия в ЕС. Всъщност, въпреки че редица страни членки на ЕС от бившия Източен блок, измежду които Полша и балтийските страни, смятат Русия за исторически окупатор и сериозно предизвикателство пред сигурността, дълги години България считаше Москва, с която споделя обща история и има близък език, за добър приятел.
В разцвета на съветската мощ България беше най-близкият съюзник на СССР и дори лидерът на Българската комунистическа партия Тодор Живков предложи неколкократно тя да стане 16-ата съветска република.
След разпадането на Съветския съюз само едно правителство в България - дясноцентристкото правителство, което управляваше в края на 90-те години, предприе риск да разхлаби леко връзките с Москва. Но повечето правителства, които дойдоха на власт след това, отново приближиха страната към Русия. А българите аплодираха. Според проучване, проведено от Communitas Foundation през 2012 г., 78% от българите възприемат Русия положително, като делът е най-голям сред държавите членки на ЕС и НАТО. Допитване, проведено през 2014 г., разкрива, че 22% изразяват желание България да се присъедини към Евразийския съюз.
Налице са редица икономически причини София да угажда на Москва. България задоволява близо 100% от газовите си нужди от руската Газпром. Единствената ядрена централна на България в Козлодуй работи с руско ядрено гориво, а единствената петролна рафинерия в страната се контролира напълно от руската Лукойл, което освен това е и най-голямото индустриално предприятие в България и следователно – носи големи ползи за заетостта и брутния вътрешен продукт.
Не на последно място България е основна ваканционна дестинация за руската средна класа, която генерира близо 10% от общите приходи на сектор туризъм.
На фона на всичко това за Плевнелиев би изглеждало като политическо самоубийство да се опълчи така силно на Русия и на агресията й в Крим. Но от самото начало той я нарича „една от най-големите заплахи за мира и сигурността в Европа след Втората световна война“.
Въпреки твърдата риторика на Плевнелиев обаче действията на София по отношение на Украйна са меки, дори неутрални. В разгара на протестите на Майдана в Киев български политици следваха политика на пасивно наблюдение на събитията и само от време на време споменаваха, че са загрижени за българското малцинство, живеещо в югозападната Одеска област.
Причината за това е в слабите исторически, културни и социални връзки между България и Украйна. Въпреки че и двете страни са с излаз на Черно море, те винаги са били доста отдалечени. Друг фактор е слабата позиция на София в ЕС. Осем години след присъединяването си България изостава зад другите нови страни членки като Унгария, Словакия и Румъния, например, и е на дъното на класациите за възприятието на корупцията на Transparency International и в показателите за свобода на медиите.
При това положение не е учудващо, че София заема най-разпространената и умерена позиция в ЕС за Украйна, за да не се изолира още повече. С други думи - твърдият тон на София към Русия няма нищо общо със загриженост за стабилността в Украйна. По-агресивната стратегия на България спрямо Москва е комбинацията от това Москва да е обидена на България и търсенето на жестовете на Запада.
През последните няколко години София бе осакатена от икономическата си и енергийна зависимост от Русия. Миналата година Москва обяви, че се отказва от изграждането на „Южен поток“ заради мълчаливото съгласие на София по отношение на противопоставянето на сделката от страна на ЕС. Веднага след съобщението премиерът Бойко Борисов се срещна с германския канцлер Ангела Меркел и европейския комисар по въпросите на енергийния съюз, за да търси подкрепа от тях за енергийните сделки.
През януари държавният секретар на САЩ Джон Кери посети София, за да съветва правителството в опитите му да намери алтернативни газови източници. Два месеца по-късно бе предприета стъпка към задълбочаване на отношенията с НАТО.
Плевнелиев не е единствен в България, който се дистанцира от Москва. Мнозина в сегашния кабинет стоят зад него. Министърът на отбраната Николай Ненчев заплаши да увеличи бюджета за отбрана в отговор на руската агресия в Украйна и отказа да удължи договора за руските МиГ-29. Външният министър Даниел Митов е изгряваща политическа звезда и надига войнствен глас срещу Москва до такава степен, че руският външен министър нарече политиката му „ревизионистка“ и го обвини, че иска да раздели Македония.
Но кабинетът се ръководи от Бойко Борисов, лидер на центристката и популистка консервативна партия ГЕРБ, който е изключително непредвидим играч. През първия си мандат от 2009 г. до 2013 г. той се стремеше към балансирана политика между Запада и Русия. Този път също изглежда, че играе подобна игра. От една страна той лично призова Запада да действа по-решително срещу руската агресия в Украйна. От друга страна той омекотява поведението на Ненчев и Митов, тъй като те засегнаха стабилността на кабинета му - най-малкият коалиционен партньор на ГЕРБ е малката лява партия АБВ, която е смятана за проруска.
Но със задълбочаването на кризата в Украйна е вероятно Борисов да заеме по-твърда позиция. Все пак той има собствени горчиви спомени от връзките с Русия. През март 2013 г. кабинетът му бе принуден да подаде оставка след масови протести срещу високите цени на електроенергията, корупцията, авторитаризма и икономическата стагнация.
Но елитът в ГЕРБ и привържениците на партията обвиниха за несполуките си Русия. Тогавашният финансов министър Дянков каза, че Газпром е свалил правителството, като е повишил цената на горивата в разрез със сключените договори. Дали е истина или не, теорията, че Русия е използвала цените на електроенергията, за да свали правителството на Борисов, което не е работило в полза на Москва, сега е легендарна.
В крайна сметка това, което София разбра, е че зависимостта и от Русия не е жизнен модел за развитие и че руската агресия в Украйна е директна заплаха за сигурността. Това изглежда е позиция, споделяна не само от управляващия консервативен елит, но и от българите. Проучване на Алфа рисърч показа, че 70% предпочитат Брюксел пред Москва. Ако България наистина е троянският кон на Русия в ЕС, то тя не е много добър кон.
21:18 | 13.09.22 г.