Какво вещае дефлацията за икономиката на България?

Инфлацията за изминалата година е била средно 0,9%. Цифрата обаче може да се окаже подвеждаща, защото пет поредни месеца през 2013 г. имахме дефлация на годишна база, т.е. понижение на потребителските цени.

Докато, например, през декември 2012 г. потребителските цени бяха нараснали с 4,2% на годишна база, а през януари – с 4,4%, то през декември 2013 дефлацията е от 1,6%. Ето защо „средногодишната инфлация“ може да заблуждава.

На месечна база през декември Националният статистически институт все пак отчита инфлация от 0,3%. Това може би е позитивна нотка, но дали е единствената?

Погледнати през призмата на икономическите теории инфлацията и съответно – дефлацията – могат да се тълкуват по различен начин и да оказват разнопосочно влияние върху икономическите агенти.

Състоянието на българската икономика е близко до определението на монетаристите за стагфлация. Разликата е, че при стагфлацията наблюдаваме покачване на инфлацията при висока безработица и нисък растеж.

Кейнсианците си служат с Кривата на Филипс, за да покажат връзката между темповете на увеличение на инфлацията и безработицата в една икономика. Когато безработицата е висока, заплатите растат по-бавно и обратното. Когато безработицата е ниска, работодателите увеличават по-бързо заплатите, за да задържат оскъдната работна ръка, а това на свой ред повишава цените на продукцията им, а оттам и инфлацията.

Т.е. в момента нито едно от тези условия не е изпълнено. Може би важи единствено тезата за увеличението на работните заплати, но това е друга тема, защото в нашия случай трябва да говорим само за минималната работна заплата.

Според Милтън Фридман инфлацията навсякъде е паричен феномен. Тезата му се обяснява с ролята на паричното предлагане. Връзката му с инфлацията е права. Но не можем да твърдим, че монетарната политика на Европейската централна банка оказва влияние върху родния индекс на потребителските цени, като имаме предвид, че сме в условията на валутен борд и „печатането на пари“ не се отразява директно със силата, с която то се проявява в икономиките на страните от еврозоната.

Едно е сигурно – при дефлация едни печелят, а други губят. По отношение на номиналните и реалните лихвени проценти (на Ървинг Фишер) печеливши могат да се окажат домакинствата, защото при ниски проценти по депозитите, например, и ниска инфлация реалният лихвен процент, който получават като възнаграждение за отложеното им потребление, теоретично би бил по-висок.

Губещите могат да бъдат банките и държавата. Банките губят, защото теоретично при дефлация прехвърлят богатството си върху заемополучателите. Държавата губи, защото дефлацията увеличава стойността на държавния дълг и прави изплащането му по-трудно. Домакинствата губят при висока инфлация, която "изяжда" покупателната им способност...

В момента по-голямата част от държавите от еврозоната страдат от ниска инфлация, а някои от дефлация. Президентът на ЕЦБ Марио Драги също е изправен пред дилема дали да използва пълния монетарен инструментариум, защото инфлацията се отдалечава много от поставената цел от 2%.

Сега все още много от развитите икономики се намират под потенциалните си възможности за растеж и са в състояние на непълна заетост. В този случай кривата на Филипс предсказва забавяне на инфлацията. Например, в Гърция декември бе поредният месец с дефлация. В САЩ инфлацията също не е близо до поставената цел от Федералния резерв на САЩ.

Ако тенденцията се запази, това означава, че дефлацията засега си остава по-голямата заплаха за икономиките от инфлацията въпреки печатането на пари от някои централни банки. А както казах – стойността на дълга на задлъжнелите страни ще нарасне, което ще утежни още повече изплащането му.

На какво се дължи понижението на потребителските цени? Ще продължи ли то? Свързан ли е индексът на цените на производител с потребителската инфлация? Да се намеси ли правителството чрез проинфлационни политики? Повече по темата може да научите от разговора между Иван Нончев от Bulgaria On Air и Свилен Колев от Investor.bg!