Затегнете коланите! Европа не е безопасна без значение от скоростта

Преди пет години известната реч на председателя на Европейската централна банка (ЕЦБ) Марио Драги, в която той заяви, че „ще бъде направено всичко необходимо“ за спасяването на еврото, даде тласък за обрат на кризата в еврозоната и затвърди позициите на банката като кредитор от последна инстанция за валутния блок.

Дали обаче това успя да „купи“ време за държавите от еврозоната и по-широкия европейски регион, за да могат те да осъществят необходимите структурни реформи и дали изобщо има някакъв прогрес? От днешната перспектива на инвеститорите – не съвсем, пише в свой анализ за FT Джийн Фриеда, глобален стратег за PIMCO.

Перспективите пред задълбочаването на паричния съюз не са особено сериозни, въпреки че Еманюел Макрон спечели изборите във Франция. Без да е структуриран единен дългов инструмент и „супернационална“ банкова система членовете на еврозоната в периферията, като например Италия и Испания, ще трябва да се спасяват сами в периоди на циклична слабост.

Защо обаче облигациите на периферните държави са по-скоро кредит, отколкото нискорисков дълг? Те се сблъскват с фундаментално противоречие – икономиките им трябва да растат бързо, за да се намалят дълговете, но същевременно растежът трябва да е по-слаб, за да се възстанови конкурентоспособността чрез вътрешна девалвация, посочва анализаторът.

Докато икономики с високо ниво на спестяванията, като Германия и Холандия, не започнат да правят повече инвестиции и да подкрепят вътрешното търсене, това противоречие ще остане, заключава той.

Уязвимостта на периферните икономики от еврозоната произтича от различна макрофинансова динамика. По време на периодите със слаб растеж устойчивостта на суверенния дълг е под въпрос. Периферните икономики нямат кой знае какъв ресурс за контрациклични фискални стимули.

Периферните икономики освен това са принудени да осъществят болезнена вътрешна девалвация за възстановяване на конкурентоспособността заради механизма за фиксиране на обменните курсове. При ниската инфлация в еврозоната вътрешната девалвация се оказва и политически, и финансово дестабилизираща.

Отделно слабият потенциален растеж и незначителната инфлация не позволяват на дълговете да намаляват много по време на циклични колебания. Затова и устойчивост на дълга не е постижима.

Речта на Драги дойде точно след като европейските политици поеха ангажимент за създаването на широк банков съюз в еврообщността. Ако банките бъдат „супернационализирани“, то те ще станат по-устойчиви на шокове, които биха ударили тежко по-слабите държави, посочва анализаторът.

Ангажиментът се изразява в създаването на единен банков регулатор, нов режим за закриване на проблемни банки, общо законодателство в банковия сектор и общ фонд за гарантиране на депозитите. Тъй като не всички от тези ангажименти се изпълниха, целта да се изолират банките от техните суверени също остана неизпълнена. Актуалният пример е Италия.

Остава и наследството от кризата под формата на проблемни дългове в банковия сектор. Голяма част от системата се затруднява с постигането на печалби и има отчаяна нужда от консолидация. Така слабите банки стават още по-слаби, което пък подклажда процикличността.

Липсва обаче политическа воля за изпълнение на ангажиментите докрай, въпреки всички проблеми. Без това пък няма стимул за трансгранични сливания и придобивания, подчертава експертът. Затова банките се очаква да си останат национални „ив живота, и в смъртта“ им.

Покупките на активи от ЕЦБ послужиха като мостово финансиране за периферните икономики, за да се регулира намаляването на задлъжнялостта на частния сектор. Докато обаче държави като Германия и Холандия, които поддържат излишък по текущата сметка от над 8% от БВП, не започнат правят инвестиции и насърчават вътрешното търсене, периферията е обречена в поддържането на необходимата конкурентоспособност.

Не е учудващо също така, че структурните реформи в периферията на еврозоната се спъват в слабия растеж и политическата фрагментация. В случай на бъдещи шокове пък програмата на ЕЦБ за изкупуване на активи се сблъсква с политическата воля държавите да се придържат към диктата на Брюксел.

Така или иначе индиректното финансиране на ЕЦБ е към своя край и държавите, които имат нужда от финансиране, ще трябва да жертват част от суверенитета си, за да получат такова. Това обаче би се случило само при сериозно дестабилизиране на банковия сектор.

Политиката в ЕС също пише рецепти за бъдещи проблеми. Въпреки трите години на стабилен растеж, инвеститорите трябва да останат със затегнати колани. Европа не е безопасна без значение от скоростта.