Истинските тръни в избирателната система, за които всички мълчат

Все повече през последните месеци набира сила идеята за свикване на референдум за промяна на избирателната система от пропорционална в мажоритарна. Известна логика в това да се избират личности, а не партии, има, но сякаш с този шум около системата на вота се потулват други наболели пропуски и неефективности в избирателния закон.

Референдумите като идея са добър вариант за решаване на проблеми, но не и в случая на България. Най-пресният пример е референдумът в Бургас за проекта Бургас-Александруполис, където активността при гласуването беше отчайващо ниска. Именно ниската активност е основен проблем, тъй като създава възможности за корупционни практики и манипулиране на вота.

Това, че трябва да има мажоритарен елемент в избирателната система е неоспорим факт, но изцяло мажоритарен вот може да тласне България към поредната крайност. Парламентът би могъл да се напълни с хората, имащи най-висок обществен рейтинг в страната, а за всички е ясно, че това са основно футболисти, фолкпевици и псевдо-обществени личности. До каква степен страната може да бъде управлявана от такива хора е интересен въпрос, над който си заслужава да се помисли.

Безспорно е, че административния капацитет се гради вътре в политическите партии – те са тези, които подготвят хора за ключовите места, и те са тези, които трябва да осигуряват функционирането на страната по адекватен начин. В момента едва ли можем да твърдим, че политиците се справят безупречно, но да се даде властта единствено на личности също изглежда незряло решение.

Ситуацията изглежда патова, но изход има. Той се крие в промяна на няколко наглед дребни, но иначе твърде съществени подробности.

Една от тях е чл. 44 (1) от Закона за избор на народни представители. Той гласи следното: „Кандидат за народен представител може да бъде предложен за регистриране само от една партия или коалиция най-много в два многомандатни избирателни района“. Този кратък текст възпрепятства значително елемента на мажоритарност и припознаването на личности при избора на политическа партия.

Това е значителна пречка и начин за подмяна на вота на избирателите, тъй като едно и също лице може да бъде водач на две листи – примерно в Търговище и София. В този случай симпатизантите от единия регион смятат, че са подкрепили своя фаворит, а може да се окаже, че всъщност са дали гласа си за някой поставен доста по-надолу в листата анонимник.

Другото малко изменение, което би позволило да се активизират депутатите, е разработването на процедури за отвод. През последните години станахме свидетели на разпадане на парламентарни групи и формиране на нови, голям брой отцепници, които изкарват по-голямата част от мандата си като независими депутати с нулева възможност за влияние върху политическите процеси и маргинална роля за обществото.

Множество партии се обявиха против създаването на процедури за напускане на парламента, изтъквайки като основен аргумент това, че по този начин партийните лидери ще имат в ръцете си инструмент, с който да наказват инакомислещите и на тяхно място да вкарват в парламента свои приближени и послушни депутати.

Решение и на този въпрос би могло да се намери. Още повече – такова съществува в Кодекса на труда и регулира отношенията работодател-работник. Така, както там са закрепени два основни режима на прекратяване на отношенията – уволнение и напускане по доброволно съгласие, така може това да се приложи и при депутатите.

В такъв случай, когато напускаш партията, осигурила ти присъствие в парламента, трябва да излезеш и от Народното събрание, тъй като очевидно не споделяш партийните възгледи. Ако обаче има политическо решение даден депутат да бъде отстранен от партията си, тогава той би трябвало да остане като независим депутат най-малкото, за да е опозиция на вижданията, които не му допадат.

Третият огромен проблем пред Народното събрание, който води до срив на доверието в парламентарната институция като цяло, са комисиите. Те се съставят на широка база и често в тях не попадат експерти в конкретната област. Така например в бюджетната и икономическата комисия има инженери, филолог и т.н. отдалечени от икономиката професии.

Това би могло да се преодолее с промяна в правилника на Народното събрание, където изрично да са запише, че в комисиите трябва да участват единствено хора с необходимия образователен ценз. Може да се помисли и за промяна на формата на комисиите, като примерно 20 на сто от местата в тях да са запазени за икономисти и юристи, а останалите да бъдат запълвани с експерти в съответната област.

Освен всичко, което е изложено до този момент, българското Народно събрание страда от още един съществен дефект. Прекалено големият брой депутатски места води до размиване на отговорността и вкарването в парламента на „мъртви души“, които никога не взимат думата, не правят предложения и т.н. Към момента депутатите са 240 души, а проста аритметика показва, че би следвало да са около 200. Дори 200 депутати обаче изглеждат прекалено много за нашата страна и може да се помисли за редуциране на броя им наполовина до 120. Такова решение обаче е трудно да се повярва, че политиците са склонни да вземат, тъй като партиите биха се лишили от значителен приход от държавни субсидии за депутати. Подобен е казусът и с гласуването с чужди карти – всички са против, но никой не е готов да плати цената, за да бъде заклеймена тази порочна практика като престъпление.