Дигиталното вече е политика

Това, което чуваме от Брюксел, често звучи супер скучно - според неписаните правила на политиката. Ето защо феновете и лобистите по-специално трябва да наблюдават внимателно тази седмица, когато Европейската комисия представи своя проект на Закон за цифровите услуги. Което може да се окаже грешка.

Тъй като проектът, който председателят на ЕК Урсула фон Дер Лайен обяви за един от личните си приоритети веднага след встъпването си в длъжност, има необходимото, за да определи курса в дигиталния свят за години напред. И то в това, което съдържа. И в това, което не съдържа.

Комисията разработи един вид Конституция за големите технологични компании - от Facebook до Amazon. Говори се за общоевропейски единни разпоредби за модериране на съдържанието и защита на данните, мощен надзорен орган на ЕС вместо малки национални служби или изисквания за предварително одобрение, за да се предотвратят доминиращи позиции, преди те да се появят. И тъй като ЕС е голям и важен и тъй като никой друг не предлага много неща, европейските правила отдавна имат славата да се утвърждават по целия свят. 

Едно нещо обаче е малко вероятно законът да промени: той продължава да третира цифровите гиганти предимно като компании, чиято икономическа мощ трябва да се контролира. Но те вече не са такива. Google, Twitter, YouTube и Сие вече се намесват толкова дълбоко във въпросите за властта, възприятието и личната свобода, че могат да помогнат да се определя как да са изградени обществата и дори как хората да живеят живота си, пише Улрих Махолд за Die Welt.

Twitter и Facebook и американските президентски избори

Със следващата вълна от технологични иновации въпросът, за който демократите водят преговори от почти 200 години, ще бъде поставен още по-силно. Кой може да предпише нещо на някого, кога, къде и как? „Днес частните актьори имат възможности да влияят на обществото в области, в които преди капитализмът не е играл никаква роля“, описва ситуацията Торстен Тийл, който изследва свързаното в мрежа общество, демокрацията и дигитализацията в Берлинския институт Weizenbaum. „Това също създава напълно нов енергиен потенциал“.

Последният предвкус на това се случи в навечерието на американските президентски избори: Услугата за кратки съобщения Twitter блокира акаунта на New York Post в продължение на седмици през октомври, тъй като публикува съмнителна статия за обвинения в корупция срещу сина на избрания за президент Джо Байдън. Конкурентът Facebook само ограничи разпространението на инкриминиращата статия, докато прецени как най-добре да се справи със случая. В същото време обаче, след години колебания, шефът на Facebook Марк Зукърбърг реши да блокира бъдещо съдържание, което прославя или омаловажава Холокоста. 

Ясно е едно: нито единият, нито другият случай не са от особена важност за средностатистическия човек. Възниква обаче въпросът какво трябва да анализира Twitter по отношение на истинността на статиите във вестници. Или кой точно във Facebook ще решава какво е оскърбително за дадена националност, и какво не е. Или още една загадка: Какви критерии ще използват платформите, за да предоставят или оттеглят достъп на обществеността в свят, в който това има значение повече от всякога - и в който те имат фактически контрол над него?

Концерните конструират истинността

Парадоксално е, че точно правилната (но не изцяло доброволна) борба на социалните платформи срещу речта на омразата, фалшивите новини, конспиративните митове и други ексцесии на тяхното по-рано небрежно отношение към самите тях ги е тласнала към тази форма на контрол върху дискурса. Но ако мениджърите в Силициевата долина пожелаеха, то Twitter може да накара публикациите с иначе неприятно съдържание да изчезнат. Facebook просто би могъл да не показва на никого персонализирани реклами на кампании за политици, призоваващи за разпадането му. Google може да премахне от резултатите от търсенето медийни марки, които докладват неприятни неща за компанията. И най-вече, повечето от тези неща най-вероятно никой няма да забележи или някога няма да може да докаже.

„Решенията за филтриране на корпорациите днес оказват значително влияние върху това как се изгражда реалността в Интернет и как обществата възприемат тази реалност“, казва Улрих Долата, професор от Университета в Щутгарт и експерт по социологията на Интернет. „Какво ще направят те по този въпрос зависи до голяма степен от тях. Това е нещо напълно ново, развитието на социалния характер като проект от частния сектор, и това прави от платформите не само икономически, но и решаващи политически участници“, твърди той.

И това е само началото. Колкото повече напредват технологиите, толкова повече въпроси излизат на бял свят, на които сякаш е било отговорено от векове. Ако самоуправляващата се кола вече не ме оставя да я паркирам в зона, в която паркирането е забранено, или пък същата тази интелигентна кола не ми разрешава да надвиша ограничението на скоростта - това намеса ли е в правата ми на свобода? Или какво означава собственост изобщо, ако Apple си позволява достъп до компютъра ми чрез актуализация на софтуера, а Amazon дистанционно изтрива книги от моя Kindle (това се е случило с автора през 2009 г., като за да е по-забавно е станало с екземпляр на „1984 г.“ на Джордж Оруел)?

Проблемът с такива въпроси дори не е как да им отговорим, твърди Махолд от Die Welt. А по-скоро кой има право да им отговаря и според какви критерии. Технологичните корпорации все повече развиват способност, която досега се е държала само от държавата: упражняване на власт (макар и на много малки хапки). Колкото повече области от живота биват автоматизирани, толкова повече в допълнение към обикновените закони има други правила, които са интегрирани в технологиите. 

Адвокатът и автор Джейми Сускинд е написал много добра книга по темата, наречена „Бъдеща политика“, и там казва и следното: „Решаващият въпрос на 20-ти век беше каква част от обществения живот трябва да бъде определена от държавата. А решаващата тема на бъдещето ще бъде коя част се определя от цифровите системи“.

Досега опитите да се овладее тази исторически уникална смесица от власт и потенциал за злоупотреби се фокусираха върху два подхода: да се осигури или създаде икономическа конкуренция в интернет. И да се прехвърли отговорността върху корпорациите. Прословутият сега Германски закон за прилагане на мрежите например задължава от 2017 г. насам социалните мрежи да изтриват криминално съдържание в рамките на 24 часа  - без да се интересува много от това как се прави това.

Марк Зукърбърг настоява за насоки

Въпреки това гласовете на онези, които считат за грешка да се възлага на бизнеса законодателна дейност, се увеличават. Ако Big Tech може да се намеси в гражданските свободи и да реши кой каква информация да вижда и кога да я вижда - защо трябва да им позволите сами да организират това? Трябва ли корпорациите да се подчиняват на стандарти, подобни на тези, според които държавата и гражданите са договаряли такива въпроси досега? Или поне най-фундаменталните неща трябва да бъдат премахнати от логиката на максимизиране на печалбата и стратегията за печалбата, които могат да бъдат повлияни и отвън чрез бойкот на реклами или друг натиск?

Един от хората, които мислят така, всъщност е Марк Зукърбърг. Преди година и половина главният изпълнителен директор на Facebook публично поиска от правителствата да дадат на социалните мрежи ясни насоки как трябва да се справят с въпроси като свободата на изразяване. Тази отговорност била твърде голяма за неговата компания. Вероятно не просто каза това от любов към своите ближни. Въпреки това малко неща се случиха в тази насока оттогава - освен фактът, че Facebook създаде контролен комитет, съставен от външни експерти.

Трудното при този подход е, че Интернет по никакъв начин не е сам по себе си насърчаване на свободата, а представлява и най-добрата машина за наблюдение и контрол на всички времена. Дори не е нужно да работите с Китай и неговия техно-автократичен надзор – и германският закон за мрежите е възприет с ентусиазъм от доста съмнителни владетели - от Турция до Беларус, като шаблон за контрол на общественото мнение. А един поглед към историята е достатъчен, за да стигнем до заключението, че не бихме искали да даваме толкова голяма власт за постоянно нито на Марк Зукърбърг и неговите наследници, нито на повечето политици.  

Ето защо най-умното в случая е технологичните компании да се разглеждат по-политически, а надзорът им да бъде възложен на неутрални трети страни. Синан Арал, професор в Института за данни, системи и общество в елитния университет MIT в Бостън, предлага точно това. В новата си книга той анализира историята на социалните платформи и влиянието на технологиите върху обществото и стига до заключението: Сравнимо с паричната политика, където след многогодишни грешки независимата централна банка, ръководена от експерти, се оказва най-доброто решение, то и технологичните регулации се нуждаели от политически автономен орган, който да придружава корпорациите много по-тясно и постоянно, отколкото е възможно с нов закон на всеки пет години. Арал нарича този орган „Комисията за технология и демокрация“.

"Трябва да решим дали искаме да объркаме или да се справим", казва социологът Долата. „Да се справим би означавало да се разпръснат корпорациите, ако е възможно, но преди всичко строго да се контролират - например чрез европейски регулаторен орган, който е демократично легитимиран, свързан с парламента и се състои от експерти, които също да имат достъп до вътрешни дейности“. Трябва също така да е възможно да се проверяват алгоритмите и да се задават основни стандарти като политически неутралитет. „Големият въпрос вече не е лак да осигурим свободата на Интернет“, казва Долата. „А как да осигурим демократична свобода от интернет корпорациите?“.

Дали европейците ще успеят да направят това? По време на женското движение в Германия през седемдесетте години възникна лозунгът: „Частното е политическо“. Трябваше да значи, че традиционната дефиниция на политическото вече не отразява действителността. . Затова трябва да се погрижим да вкараме в това определение всички важни неща. Може би сега е друг такъв момент? Дали пък сега дигиталното вече не е политика?