С оглед на инфлацията в еврозоната, която упорито запазва низходящата си траектория в последните месеци, натискът върху Европейската централна банка (ЕЦБ) да направи "нещо", за да се предотврати изпадане в дефлация се разраства.
Под "нещо" обикновено се разбират масови покупки на активи, или т. нар. количествени улеснения. Ще свършат ли обаче те работа, пита се в свой анализ за Project Syndicate Даниел Грос?
До момента дискусията следва естествената си логика - страните-кредиторки не възразяват срещу дефлацията, тъй като спадът на потребителските цени увеличава реалната стойност на инвестициите им, докато страните-заемателки янедолюбват, защото се увеличават реалните им разходи по изплащането на дълговете.
В една затворена икономика срещу всеки кредит трябва да стои съответен дълг. Да погледнем обаче отделните държави – някои имат голям външен дълг, докато други заемат позицията на кредитора.
Пример са Съединените щати и Германия, които са в противоположните краища в скалата кредитор-длъжник. Вашингтон традиционно в последните повече от 30 години се възползва от привилегията за издаване на дълг, деноминиран в своята собствена валута. По този начин общият външен дълг на най-голямата икономика в света, по-голямата част от който е в щатски долари, вече надхвърля 17 трлн. долара.
Това означава, че всяко намаляване на лихвените проценти в САЩ ще бъде от полза за страната като цяло. Що се касае до кредиторите, като например Германия, то постъпленията им от лихви ще спаднат.
В рамките на еврозоната, където доскоро външнотърговските сметки бяха почти балансирани, подобен спектър кредитор-длъжник се очертаваше ясно, като Германия и Холандия бяха в единия край, а по-голяма част от валутния блок – в другия. Това отчасти обяснява както враждебната позиция на Берлин и Амстердам към количествените улеснения, така и все по-отчаяните призиви на свръх задлъжнелите страни от периферията за "повече действия от страна на ЕЦБ".
Ще дадат ли обаче мерките желания резултат?
Количествените улеснения са специален инструмент, използван когато краткосрочните и средносрочните ставки на централната банка вече са на нула, а необходимостта от допълнително понижение според властите продължава да е налице. Това означава, че мярката може да бъде ефективна само в икономиките, в които променящите се в дългосрочен план пазарни лихвени проценти играят важна роля за частния сектор.
За съжаление случаят в Европа не е точно такъв. Тук повече инвестиции се финансират чрез банкови заеми, които обикновено не са с дългосрочни падежи – често по-малко от 5 години, защото самите кредитори нямат сигурно дългосрочно финансиране. Освен това лихвите по тези заеми не са свързани с пазарните фактори, а по-скоро с централно определяните разходи за рефинансиране на банката, които вече са близо до нула.