В началото на Индустриалната революция текстилните работници в Средна и Северна Англия, основно тъкачи, вдигат спонтанен бунт, чупейки машини и изгаряйки фабрики, като твърдят, че новите машини отнемат техните работни места и заплати, пише за сайта project-syndicate Робърт Скиделски, професор по политическа икономия в Университета Уоруик, член на Британската академия за история и икономика и депутат в Камарата на Лордовете.
Въстаниците (Лудити) получават своето наименование и вдъхновение от Нед Лъд, по общо мнение чирак тъкач, който счупил две плетачни машини през 1779 г. в изблик на ярост. Робърт Калвърт написа балада за него през 1985 г.: „Те казваха, че Нед Лъд е идиот, който само разрушава“, започва песента. И после: „Той се обърна към колегите си и каза: Смърт на машините / Те унищожават нашето бъдеще и потъпкват мечтите ни.“
Бунтът на Лудитите достига своя пик през 1811-12 г. Обезпокоеното правителство изпраща повече войници в разбунтувалите се области, отколкото е разполагал тогава Уелингтън във войната с Наполеон.
Повече от сто Лудити са обесени или изпратени в Австралия. Взетите мерки възстановяват мира. Машините печелят: Лудитите получават периферна роля в историята на индустриалната революция.
Историците ни казват, че Лудитите са били жертва на тогавашната конюнктура на растящи цени и спадащи заплати, които са ги заплашили с глад в общество с минимално социално осигуряване. Лудитите обаче обиняват самите машини за своето нещастие.
Новите плетачни машини и механизирани тъкачни станове могат да превърнат преждата в плат много по-бързо отколкото повечето занаятчии успяват в своите работилници. Притиснати от фиксираните разходи (наемът и поддръжката на техните инструменти) и намаляващите цени на продуктите им, десетки хиляди семейства са били докарани до просешка тояга.
Тяхното положение предизвикало известна симпатия (Лорд Байрън държи блестяща реч в тяхна защита в парламента). Техните аргументи обаче не били състоятелни. Не е могло да се отхвърля прогресът – бъдещето е принадлежало на машините, а не на старите занаяти. Стремежът да се регулира търговията, казва Адам Смит, е като опита да се направлява вятърът.
Томас Пейн говори за радикализма на средната класа, като казва, че „Всяка машина, която съкращава труда, е благословия за голямото семейство, към което принадлежим“. Разбира се, би могло да има временна безработица в секторите, където технологиите навлизат, но в дългосрочен план, машинната продукция, чрез увеличаване на реалното богатство на общността, ще позволи пълна заетост при по-високи заплати.
Това е първоначалната гледна точка на Дейвид Рикардо, най-влиятелният икономист на 19 век. В третото издание на „Принципи на политическата икономия“ (1817) той обаче включва глава за машините, в която променя тона. Той вече е „убеден, че заместването на човешкия труд с машини е често много болезнено за работниците“ и че „същите фактори, които могат да увеличат нетните приходи в икономиката, могат в същото време да направят населението излишно“. В резултат на това „мнението на работниците, че машините са често пагубни за тях, не се дължи на предразсъдък или грешка, а е в унисон с принципите на политическата икономия“.