Шест кашона свръхбагаж

Американският колеж в София е една от най-старите американски образователни институции извън пределите на САЩ. Той води началото си от училището за момчета, основано от американски мисионери във Филипополис през учебната 1860-61 година. Същите тези мисионери, под ръководството на д-р Джеймс Ф. Кларк, три години по-късно основават училището за момичета в Стара Загора, а по-късно двете училища прерастват в едно - Американския колеж в София. През 1947 г. целият район на колежа, материалите и библиотечният фонд са конфискувани от българското правителство. Материалите са дадени на Министерството на образованието, а книгите от библиотеката са разпръснати. Районът на Колежа става щаб на българската милиция, която се помещава в някои от сградите и построява нови. Политическите промени в България през ноември 1989 дават възможност Американският колеж в София да възобнови дейността си.

През 1992 г. д-р Роджър Уитакър пристига в България с мисията да възстанови училището. Той пристига без учители, без да разполага с училищни сгради, без учебници или други учебни материали, без ученици. Заедно със съпругата си Сюзан, която преподава английски език на осмокласниците, д-р Уитакър работи в колежа в периода 1992-94 година. Тук публикуваме подробния му разказ за възстановяването на Американския колеж в София след петдесетгодишно принудително прекъсване.

Д-р Уитакър, Вие бяхте първият президент на колежа след неговото възстановяване в години, белязани от много промени - 1992-94. Да се наемете с успешното отваряне на училището след 50-годишен период на принудителен застой е смело решение. Какво Ви накара да се впуснете в това приключение?

Мисля, че човек не е съвсем наясно защо се захваща с нещо, докато не погледне назад години по-късно. Предполагам, че всички онези смели хора, американци и българи, от първите две години на възстановения колеж, са имали различни причини да приемат предизвикателството. Затова и то се превърна в приключение. 

Що се отнася до Сюзан и мен, от една страна в средата на 70-те години двамата с децата прекарахме близо година в Горна Баня, където аз работех по дисертацията си. След това често пътувах до България в периода 1976-1992 година, за да участвам в различни академични конференции. Имахме много добри приятели в София. Затова решението ми да поискам двугодишен отпуск от Бостънския университет, където работех, за да се завърна в София и да поема ръководството на колежа, беше добре обмислено и се базираше на нашия предишен престой в страната. Знаехме много добре с какво се захващаме, поне що се отнася до българското ежедневие.

От друга страна, приключението ни привличаше с уникалната възможност да видим с очите си как ветровете на промяната минават през Източна Европа. Периодът беше ободряващ за региона, изпълнен с вълнуващи очаквания за една ясна, целенасочена, бърза и забавна промяна. Подобни значителни обществени промени често се посрещат с прибързан ентусиазъм и пресилена реторика. Донякъде такъв бе случаят и с България в началото на 90-те години. Но всички ние – родители, ученици, учители, служители и настоятели – горяхме с необуздан ентусиазъм, имахме усещането, че сме част от нещо уникално. Вярвахме, че предизвикателствата пред една новозараждаща се демокрация изискват образователна система в подкрепа на новите социални, икономически и политически стремежи на България. Вярвахме, че възстановяването на Американския колеж – с неговата впечатляваща история и подкрепата на верните му възпитаници – може да послужи за модел за подражание за средните училища, интегрирайки най-добрите практики от американската образователна система с утвърдените традиции и стремежа към отличие, типични за българската. Вярвахме, че можем да помогнем на следващото поколение за неизбежната трансформация на България. Все още вярваме в това.

Кога съмнението в успеха Ви беше най-осезаемо?

Успешните нови начинания изискват оптимизъм. Доколко той е обоснован, е друг въпрос. Екипът ни прие за даденост, че колежът ще бъде отворен успешно. Трябваше да приемем, че това ще стане, защото ежедневно имахме моменти на обезсърчаване и отчаяние. Когато бях най-песимистично настроен, си мислех, че спънките по пътя ни се поставят умишлено. Мисля, че не би било преувеличение да се каже, че имаше чиновници, които не желаеха колежът да отвори врати. Срещнах много от тях и то неведнъж. Когато се смени ръководството на дадено правителство, това не означава непременно, че са се променили отношението или предпочитанията на правителствените служители. Всички сме наясно с това. Така че имаше откровено неприятни срещи, лични предизвикателства, пасивно-агресивни дребни чиновници и политически фигури, които се стараеха да саботират всяко наше усилие да отворим училището.

Спомням си лятото на 1992 година, когато в следобедните часове на петъка преди неделния ни приемен изпит получих писмо лично от министъра на образованието. В него той ме предупреждаваше да спра провеждането на изпита с аргумента, че той би бил незаконен, тъй като училището все още не е одобрено от Министерския съвет. Близо 3000 ученици очакваха този изпит, който бяхме приготвили за тях в САЩ и който лично бях домъкнал през летището в 6 кашона свръхбагаж. Какво щастие, че служителят на митницата не прояви интерес! Близо 3000 ученици бяха платили таксата за полагане на изпита, като за целта се бяха редили на опашка на стълбите на сградата в центъра на София, където временно се помещаваше офисът ни. В някакъв момент се появи един архитект, за да сподели, че сградата му е добре позната и се опасява, че всичката тази тежест на стълбите й е опасна. Преместихме опашката навън.

След предупреждението на министъра изкарах дълъг и самотен уикенд в обмисляне на възможностите пред нас. В крайна сметка се доверих на вътрешното си усещане, че не проведем ли изпита, може да се наложи да отложим отварянето за много по-късно. Затова просто проведохме изпита в неделя по план и обявихме приема на първия випуск от 50 момчета и 50 момичета. Два дена след изпита ни зарадва новината за одобрението ни от Министерския съвет.

Обратно към темата за съмненията: убеден съм, че имаше хора, които искаха да възпрат отварянето на училището. Но мисля, че е редно да поясня, че много от неприятностите и главоболията ни бяха следствие от това, че правехме нещо съвсем ново. Бяхме първата образователна институция, която се възползваше от новия закон за частното образование. Политиците изследваха нови политики и процедури; същото правехме и ние. Всички ние се сблъсквахме с непознатото, включително Бордът на настоятелите в Ню Йорк, тъй като единици от членовете му бяха имали възможността да посетят историческия училищен комплекс преди откриването. Затова и постоянно се появяваха въпроси, по които никой не бе мислил, проблеми, които не бяха възниквали, свързани с регулации и процедури, неясноти, с които служителите не се бяха справяли по-рано. Списъкът с неизвестните сякаш беше необятен. Всеки ден се сблъсквахме с нови предизвикателства. Къде Ви е договорът за родители? Хм, я да видим, ами ще го напишем и ще ви го пратим. Така и направихме. Трябва Ви правилник за учениците. Добре, захващам се. Написах го една неделна сутрин в апартамента на приятели на бул. „Стамболийски“, като копирах голяма част от правилника от гимназията на дъщеря ми в Масачузетс. Голяма част от него важи и до днес. Налага се да преразгледате политиката си на прием само на базата на резултата от приемния изпит. Съжалявам, господине, това няма да стане, няма значение кой пита, какво обещава и с какво ни заплашва - примери имаше достатъчно и за трите. Това, което искам да кажа е, че неизбежните усложнения от „новостта“ в комбинация със злата умисъл на някои чиновници, направиха периода доста тежък за нас.

Така че - да, разбира се, че се съмнявах. Но донякъде несигурността и трудностите ни ободряваха, защото създаваха у нас усещане за споделена цел и ни помогнаха да сме винаги насреща един за друг в трудните моменти. Може би именно затова толкова много от първите преподаватели, служители, ученици и родители от колежа и до днес усещат дълбока признателност, обич, ако щете, един към другиго. И винаги ще бъде така.

Кога усетихте,че мисията Ви е успешно изпълнена?

Мисля, че беше на 15 септември 1992 година, когато 100 прекрасни деца и нашият малък екип от възрастни (истината е, че бяхме доста млади) се подреди на стълбите на Сандърс Хол. Плиснатата вода на стълбите за първия учебен ден и полусериозната снимка, която решихме да си направим всички заедно, винаги ще останат в спомените ми като повратната точка, когато осъзнахме, че ученици, родители и администрация бяхме преминали успешно през всичко – и щяхме да продължим напред. Вече не ставаше въпрос дали ще можем да отворим врати - бяхме отворени и оставахме тук! По-късно през онзи следобед запалих свещ в малка църква в центъра. Откроявах се сред стариците, които бяха там по други поводи. Обединяваше ни нашата признателност.

Другият сигурен знак, че мисията е изпълнена - и то дългосрочно - беше свързан със собствеността на сградите на колежа. Ще ви спестя всички усложнения и противоречия, с които се сблъскахме в усилията си да си възвърнем земята, която колежът някога бе притежавал. Имаше много сложни законови и политически казуси, имаше много неуспешни начинания и провалени опити да се разрешат казусите през тези първи години след възстановяването на колежа на старото му място. Посветих голяма част от времето си (и много от търпението си) през първите две години на борбата с тези казуси.

В началото най-обещаващата идея беше да се основе фондация, оглавявана съвместно от премиера на страната и президента на колежа. Голяма част от земята (но не всичката), някога принадлежала на колежа, щеше да бъде прехвърлена на фондацията, за да бъде използвана за целите на колежа. Идеята се провали, когато правителството падна след вот на недоверие от Парламента. За капак лошата новина ме застигна в улична телефонна кабина на Таймс Скуеър, където се бях отбил да звънна до офиса си в колежа, на път за среща на Борда на настоятелите, на която щях подробно да им представям тази идея. Други наши надежди бяха покосени, когато почина министърът на правосъдието, на когото премиерът бе дал задачата да ни съдейства за възстановяване на собствеността. Изправен сред опечалените на погребението му, размишлявах над концепцията за справедливост. Имаше и други опити и немалко объркващи моменти.

Прекарах много време в срещи с министър на вътрешните работи, който имаше за задача да представлява интересите на правителството, но се оказа много благоразположен към нас и нашето искане.

От друга страна, колежът бе назначил адвокат, за когото установихме, че не представлява изцяло нашите интереси в дискусиите си с правителството. И все пак през лятото на 1994 г. достигнахме до споразумение за дългосрочното ползване на учебния комплекс. Подписах споразумението от името на колежа и настоятелите в деня, в който си заминавах за САЩ. Буквално след подписването тръгнах за летището, за да не си изпусна самолета. Дори нямах възможност да се върна обратно в колежа, за да си взема спокойно довиждане. Затова и в онзи юлски ден си заминах със смесени чувства -  доволен, че държа в ръцете си подписаното споразумение, но и натъжен от прибързаното отпътуване.

Г-жо Уитакър, кой е Вашият най-ярък спомен от годините, прекарани в колежа? Има ли интересни или особено смешни случки, свързани с културните различия, за които си спомняте?

Пазя толкова много спомени от тези години. Както Роджър вече сподели, прекарахме време в България и през 1975-76 година, така че София, Витоша и животът в страната от онова време не ни беше непознат. Започнахме работа в колежа с голям ентусиазъм и усещане за приключение. Спомням си първите си впечатления от училищния комплекс - как вървяхме около „голямата къща“, обрасла в гъст бръшлян като замъка на Спящата красавица и постепенно откривахме красивите сгради изпод буйната растителност. Понякога учителите отиваха да разучават комплекса и се завръщаха със „съкровища“, намерени в някоя от изоставените сгради. На полицата на камината в къщата на Президента попаднахме на прашен бюст на Ленин.

Един от най-ярките ми спомени от първите учебни дни е свързан с удивлението на учениците от условията в класните стаи – чисто новите дървени маси и столове и най-вече белите дъски. Във всеки клас учениците искаха да пипнат дъските, да ги избършат и пишеха на тях с истинско удоволствие! Сега това ви се струва невероятно, нали? Много е трудно човек да си представи и колко трудно ни беше да общуваме с останалите членове на семейството си в САЩ. Нямаше интернет, нито имейли. Международните разговори се провеждаха само в централната поща – в мини телефонни кабини, където чуваш как човекът от съседната кабина крещи на роднините си някъде далеч. Към това ни беше най-трудно да се приспособим.

Пазаруването в София беше донякъде културен шок, най-малкото - предизвикателство, но неразделна част от приключението. Спомням си купчините зелки и тикви, стоварени на улицата през късната есен, сухият праз през зимата, когато бих дала мило и драго за зелена салата или малко броколи. Но пък пресните ягоди в края на пролетта или пък градинските краставици и домати! Пазаруването стана истинско приключение, когато се появиха повече стоки и се установи духът на свободното предприемачество. Нови магазини никнеха навсякъде из града, някои с повече рафтове, отколкото стоки, някои предлагащи неочаквани комбинации от продукти, като например сателитни чинии и чорапогащници. Градът разтваряше обятията си за промяната.

И все пак, от онази първа година най-ярко си спомням приятелството, което се роди между нас с колегите в задружната ни ежедневна работа рамо до рамо. Бяхме малко на брой, но еднакво отдадени - и българи, и американци. Спомням си как всеки ден, докато слизахме с американските преподаватели в синия училищен микробус от Симеоново, където се налагаше да отседнем до приключване на ремонтите на къщите ни, планирахме заедно учебните си програми – състезания по правопис, уроци по текстовете на рок парчета или на тема правилата на бейзбола. Следобедите, отново рамо до рамо, се мъчехме с българския език. Зaедно планирахме и успешно проведохме първия Ден на земята, първата междуучилищна викторина, първото зелено училище и първия Коледен концерт. Разпределихме между различните класове темите за първите ученически изледователски проекти. Бяхме се захванали с вълнуващо общо начинание, което наистина водеше със себе си промяна и нов тип образование в страната с отварянето й към света. Доизмисляхме нещата в хода им и това ни зареждаше, предизвикваше и забавляваше едновременно.

Г-жо Уитакър, а каква беше най-голямата разлика между учениците Ви в България и тези, на които бяхте преподавали преди това?

Първата ми работа след университета беше като преподавател по английски език за чужденци, но специализирах комуникативни нарушения, затова преди да дойда в България бях преподавала предимно на деца със специални потребности, които имаха затруднения в общуването и ученето. Учениците ми в България бяха много различни: за тях се налагаше да търся изобретателни и интригуващи начини, по които да им преподавам, за да запазя интереса им. Но никога не ставаше въпрос дали биха могли да научат това, което исках от тях, нито пък дали биха се справили с домашното си. Учениците ми през тези първи две години в София бяха едни от най-умните, най-отдадените и ентусиазирани ученици, на които някога съм преподавала. За тях учебният ни план беше предизвикателство, но още по-голямо предизвикателство беше новият начин на учене, който им представяхме - много различен от ученето и очакванията, с които бяха свикнали през първите седем години в училище.

Д-р Уитакър, вие сте член на Борда на настоятелите на колежа още от 1990 година, били сте заместник-председател, а от 2013 г. сте негов председател. Споделете повече за работата на Борда.

Бордът е един чудесен oтбор от видни специалисти – жени и мъже, американци и българи, – които доброволно даряват време, енергия и познания в полза на Американския колеж. Продължавам да се изумявам от тяхната отдаденост на мисията на колежа и техните неуморни усилия да направят каквото могат в негова подкрепа. Както може би знаете, никой от нас не получава заплащане за тази си дейност. Всъщност членовете на Борда сами покриват разходите си по пътувания за срещите на Борда, включително ежегодните събирания в Ню Йорк и София. Освен да оказват финансова подкрепа на училището, членовете на Борда полагат изключителни грижи за успеха на колежа, а на първо място поставят интересите на учениците. Бил съм настоятел в различни организации през последните години, но в нито една от тях не съм се чувствал така въвлечен и същевременно така удовлетворен, като в Борда на настоятелите на Американския колеж в София.

Г-жо Уитакър, докато съпругът ви често има поводи да посещава колежа, Вие се завърнахте за първи път през 2009 година, когато присъствахте на церемонията по  дипломирането. Какви промени Ви направиха впечатление в колежа и България като цяло?

Много се зарадвах, че учебният комплекс е почти непроменен. Зная, че са правени много ремонти и промени по сгради и класни стаи през годините, но съм щастлива, че общото усещане е запазено. София е много различна – толкова много нови търговски центрове, магазини и ресторанти. Задръстванията напомнят за тези при нас в Америка. Но къде е мечката, която обикаляше Шератън с дресьора си? И можете ли да се возите на автобуса с билетче от 6 стотинки?

Д-р Уитакър, на какво според Вас се дължи успехът на завършилите ученици на Американския колеж в София?

Вероятно истината е, че учениците от колежа биха постигнали превъзходни академични успехи, независимо в коя гимназия са учили. Успехът им се корени във вродените им способности, в мотивацията им да достигнат своя потенциал и да преследват личните си цели. Това, което колежът добавя към картината, е подкрепящата учебна среда – среда, в която всеки ученик е окуражен да изследва нови идеи, да се включи в нови дейности, както в класната стая, така и извън нея, да се сблъска със сложни и понякога противоречиви доказателства по важни теми, да развие самочувствие, но и уважение към околните, дори тези, с които не е на едно мнение. Да, колежът със сигурност подклажда жажда за академични успехи у учениците. Но това, което е особено ценно в опита на учениците тук, не може да бъде открито в оценките, приема в университет или победите в академични състезания. То се крие в начина, по който завършилите училището възприемат себе си, вълнуват се от света в цялото му многообразие и са готови да поемат своята отговорност за това да го направят малко по-добър.