Четири икономически заблуди, които кризата възкреси

Държавният дълг представлява отложено облагане

Според тази често повтаряна заблуда правителствата могат да набират средства чрез емитиране на облигации, но в крайна сметка те ще трябва да ги погасят, което може да стане единствено чрез повишаване на данъците. И понеже данъкоплатците ще очакват това, те ще спестяват сега, за да могат да посрещнат бъдещите по-високи данъци.

Колкото повече правителството заема, за да финансира текущите си разходи, толкова повече обществото ще спестява за бъдещите данъци, което неутрализира стимулиращия икономически ефект на правителствените разходи, финансирани с емитиране на облигации.

Проблемът с този аргумент е, че правителствата рядко са изправени пред необходимостта да погасяват заемите си. Те могат да изберат да го направят, но по-често те просто ги подновяват чрез емитирането на нови облигации. Колкото по-дългосрочни са облигациите на правителството, толкова по-рядко то ще излиза на пазарите да ги рефинансира.

Освен това, когато има неизползвани ресурси в икономиката (например при доста по-висока от нормалното безработица) финансираните с облигации държавни разходи оползотворяват тези ресурси. Това повишава приходите на правителството (и намалява плащанията за безработните) и то е в състояние да изплати взетите заеми без да вдига данъците.

Националният дълг е бреме върху бъдещите поколения

Тази заблуда е повтаряна толкова често, че се е насадила в съзнанието на хората. Тя гласи, че ако сегашното поколение харчи повече, отколкото изкарва, то следващото ще трябва да изкарва повече, отколкото харчи, за да плати сметката.

Този аргумент игнорира факта, че притежатели на въпросния държавен дълг ще бъдат сред предполагаемо натоварените бъдещи поколения. Например, ако моите деца се наложи да плащат мой дълг, то тяхната ситуация се влошава, пише авторът. Това може да е лошо за разпределението на състоянието и доходите, но няма да има нетен товар върху бъдещите поколения.

Принципът е абсолютно същият, когато притежателите на държавния дълг са чужденци, макар че политическата съпротива за изплащането на дълга тогава ще е много по-голяма.

Заключение

Икономиката изобилства със заблуди, защото тя не е естествена наука като физиката и химията. Икономическите постулати рядко са напълно верни или грешни. Това, което е валидно при едни обстоятелства, може да не е при други. Преди всичко, истинността на много твърдения зависи от очакванията на обществеността.

Да вземем пак заблудата, че колкото повече заема правителството, толкова по-високо ще е данъчното бреме в бъдеще. Ако заради това хората спестяват повече, то допълнителните правителствени разходи няма да имат ефект върху икономическата активност без значение колко свободни ресурси има в икономиката. Правителството следователно ще трябва да вдигне данъците и така заблудата се превръща в самосбъдващо се пророчество.

И така, как разграничаваме между верни и неверни икономически твърдения? Разделителната линия може би трябва да се прокара между твърденията, които са валидни, само ако хората очакват това, и такива, които са верни по принцип. Например търдението „Ако всички спестявахме повече по време на спад, сега щяхме да сме по-добре“ е напълно погрешно, докато „Колкото повече заеми взема правителството, толкова повече трябва да плаща за това финансиране“ е понякога вярно и понякога невярно.

Или пък разделителната линия трябва да е между твърденията, които зависят от разумни поведенчески допускания и такива, които се крепят на нелепи допускания. Ако хората спестяваха всички допълнителни средства, които правителството харчи, след като е заело, то тези разходи не биха имали стимулиращ ефект. Теоретично вярно, но такива хора съществуват само в моделите на икономистите.