В предишен материал по темата разгледахме съжалението като емоция, в контекста на поведенческите финанси, която изразява самообвинението за грешното инвестиционно решение.
Нека припомним, че съжалението надхвърля болката от инвестиционната загуба. То е болката, произтичаща от чувството за отговорност към тази загуба, пише Хърш Шефрин, автор на „Отвъд алчността и страха: Разбиране на поведенческите финанси и психологията на инвестирането”.
За по-добро разбиране на влиянието, което съжалението оказва върху индивидуалните инвеститори, авторът използва следния казус, който е представил пред свои студенти.
През март и началото на април 1997 фондовият пазар в САЩ претърпява значителен спад. По това време има доста опасения във финансовата преса, че може би предстои голям срив на акциите.
Казусът представя трима приятели инвеститори - Джордж, Джон и Пол, и техните хипотетични реакции на ситуацията.
Голяма част от портфейла на Джордж е в акции и на базата на свой собствен анализ той решава да ги продаде и да вложи парите в депозити.
Джон е в същото положение и постъпва по същия начин – продава акциите и инвестира в депозити, но на базата на препоръка от финансов консултант.
Пол традиционно влага в депозити. Той смята, че пазарът на акции ще се съвземе и обмисля да вложи средствата от наскоро падежирали депозити в акции на взаимни фондове, но в крайна сметка подновява депозитите си.
Впоследствие фондовият пазар регистрира ръст от 15%. И тримата инвеститори са държали депозити през този период, но щяха да бъдат по-добре ако имаха акции.
Авторът пита студентите си чие его е пострадало най-много: - на Джордж, който сменя акциите с депозити на базата на собствен анализ? - на Джон, който прави това по препоръка на финансовия си консултант? - на Пол, който в крайна сметка подновява падежиралите си депозити? - или пък ничие понеже егото не е от значение в тези ситуации.
Около 70% от студентите избират Джордж, 12% - Джон, на практика никой не посочва Пол, а според 18% егото не играе роля.
Огромното мнозинство избира Джордж защото той няма кого да обвини за грешното решение освен себе си. Той трябва да поеме 100% от отговорността, посочва Шефрин.
Джон от своя страна може да стовари вината върху своя финансов консултант. Всъщност прехвърлянето на тази отговорност е една от основните услуги, за които той плаща на своя съветник.
Никой не вини Пол, тъй като той следва традиционната си стратегия. Според Даниел Канеман и Амос Тверски (1982) хората, които се отклоняват от обичайното си поведение са особено податливи на болката от съжалението, ако нещата се объркат.
Това се дължи на факта, че съжалението е ретроспективно. Ако Пол се бе отклонил от обичайната инвестиция в депозити, но пазарът на акции не се бе възстановил, то за него би било много лесно да си представи, че постъпва по традиционния начин. Именно лекотата, с която си представяме как е можело да вземем правилното решение отключва емоцията на съжалението.
В краткосрочен план съжалението се свързва главно с предприемането на някакво действие. Когато обаче хората са помолени да се върнат назад в живота си и да определят кое ги е довело до най-голямо съжаление, повечето от тях се сещат за неща, които не са направили. Така че в дългосрочен план най-голямо съжаление предизвиква бездействието, както показват изследвания на психолозите Томас Гилович и Виктория Хустед-Медвец (1995).
Наемането на финансов консултант може да се оприличи на кол опция. Ако инвестиционното решение се окаже добро, то инвеститорът може да си припише заслугата, отдавайки я на собствените си умения. Ако резултатът обаче е негативен, инвеститорът може да защити егото си и да намали съжалението като обвини съветника, "упражнявайки опцията".
Съжалението също така е преплетено със склонността за оценка със задна дата, при която човек гледа на случилите се събития в ретроспекция като на много по-неизбежни, отколкото са изглеждали преди да настъпят.
Да вземем например Бернар Барух – легендарният финансист от 20-те и 30-те години на XX век. Мартин Фридсън (1998) показва, че когато Барух пише мемоарите си през 50-те той си спомня, че е предупреждавал за предстоящия пазарен крах от 1929. Но от писанията му преди краха е видно, че е бил настроен оптимистично, както всеки друг.
Паметта си прави номера с нас. Уилям Гьотцман и Надав Пелес (1994) откриват, че собствениците на взаимни фондове пазят спомен, че фондовете им са се представили много по-добре, отколкото е било в действителност. Гьотцман и Пелес наричат това „познавателен дисонанс” – за да не се подлагат на сурова самооценка, инвеститорите просто запазват спомена, че са победили пазара.
14:53 | 08.09.22 г.