Чрез спасителните планове за някои от страните в еврозоната политическите лидери всъщност купуват време. Надеждата им е, че в продължение на няколко години задлъжнелите икономики в периферията на континента, като Ирландия и Гърция, ще бъдат в състояние да възстановят конкурентоспособността си. Това ще увеличи техния износ и производство, което ще им помогне да заличат дефицита в бюджета и текущата си сметка.
Доколко реалистична е тази надежда разглежда The Economist.
Под конкурентоспособност обикновено се разбира по-добро качество на по-ниски цени. Ако цената на един автомобил, произведен в дадена страна, пада, външното търсене расте. В рамките на паричен съюз или валутен борд обаче, при който номиналният валутен курс е неотменно фиксиран, не е възможно да се спечели повече конкурентоспособност чрез обезценяване на валутата. Единственият начин е като се намалят разходите за производство и цената на износа спрямо страните вътре и извън валутната зона.
Икономистите често наричат това „истинска обезценка“ или „вътрешна девалвация“. Това изисква по-бавно увеличение на цените и заплатите или по-бърз ръст на производителността, отколкото в другите страни. Като се имат предвид днешните ниски темпове на инфлация, това директно означава спад на цените и заплатите в страните, които искат да увеличат конкурентоспособността си.
През последното десетилетие и половина преди кризата държави като Гърция, Ирландия, Португалия и Испания загубват много от конкурентоспособността си. Ниските лихвени проценти доведоха до рязко нарастване на вътрешното търсене. Това, в съчетание с негъвкавите пазари на труда, предизвика рязко повишение на номиналните заплати. В същото време нарастването на производителността в тези страни не е достатъчно бързо, за да компенсира скока в заплатите. Точно обратното се случи в Германия, която в продължение на десетилетие след обединението през 89-та задържаше заплатите ниски и увеличаваше производителността.
Резултатът е постепенна ерозия в конкурентоспособността на периферните страни, особено в сравнение с Германия.
По някакъв начин периферните страни от еврозоната сега трябва да обърнат тази тенденция. Отчасти спасителните планове за тях са предназначени за известно подобрение на производителността - Гърция например се опитва да намали бюрокрацията и да премахне монопола върху определени професии. Но до голяма степен крайната цел се свежда до намаляване на заплатите и цените. Усилията на някои страни в тази посока изглежда работят. В Ирландия например разходите за труд намаляват през последните две години, инфлацията е отрицателна повече от година, а заплащането в обществения сектор пада с до 15 на сто.
В Гърция обаче картината е по-различна. Заплатите вървят в посока надолу, но другите разходи не намаляват. Инфлацията от 5% все още е доста над тази в Германия, въпреки че част от тази разлика се дължи на увеличението на данъка върху добавената стойност. Испания и Португалия междувременно се събуждат бавно за сериозността на проблемите със слабата им конкурентоспособност. Дори и сега, без увеличения на данъците, инфлацията там е над средната за еврозоната.
Дали шоковата терапия ще помогне за възстановяването на конкурентоспособността на тези страни? Има три основни препятствия за това. Вижте кои са те в галерията.
13:25 | 11.09.22 г.