Откакто икономическата криза започна в края на 2007 г., правителствата и централните банки се опитват да подкрепят растежа на икономиката и увеличението на заетостта чрез инструментите на фискалната и паричната политика, някои от които са нетрадиционни и будят много противоречиви коментари.
Една от най-оспорваните теми е по какъв начин ще се отразят на инфлацията фискалните стимули на правителствата и свръхлибералната парична политика на централните банки.
Две икономически школи излизат с две коренно виждания по този въпрос.
Представителите на монетарната и Австрийската икономическа школа застават зад виждането, че след като централните банки печатат пари, а правителствата заемат огромни суми, то не може да се очаква нищо друго, освен появата на инфлация, и дори хиперинфлация.
Вероятно с тези схващания може да се обясни отчасти защо цената на златото се повиши до нови върхове – златото се възприема като средство за съхранение на стойността в периоди на висока инфлация.
Другата икономическа школа – тази на кейнсианците, е ревностен привърженик на догмата, че след като икономиката е в криза, тя функционира под състоянието си на пълна заетост и поради това може да се очаква спад на инфлацията, и дори поява на дефлация. За да докаже правотата на своето становище, тази школа си служи с кривата на Филипс.
Кривата на Филипс показва връзката между темповете на увеличение на инфлацията и безработицата в една икономика. Със своето проучване на безработицата и заплатите във Великобритания в периода от 1861 до 1957 г. икономистът Уилям Филипс извежда връзката между тези две величини, която отваря нова страница в развитието на макроикономиката.
Той открива обратната връзка между тях – когато безработицата е висока, заплатите растат по-бавно и обратното – когато безработицата е ниска, те се повишават по-бързо. Той смята, че когато безработицата е ниска, работодателите увеличават по-бързо заплатите, за да задържат оскъдната работна ръка, а това на свой ред повишава цените на продукцията им, а оттам повишава и инфлацията.
Кривата на Филипс се използва като средство за предвиждане на темпа на ръст на заплатите при понижение на безработицата с 1 процентен пункт. Икономистите веднага припознават модела в кривата на Филипс в развитието на икономиките до 60-те години на 20-ти век, като в последствие заменят темпото на ръст на заплатите с общата инфлация в страната.
Тя е приветствана като индикатор за последиците за инфлацията, които произтичат от политиката на правителството, целяща да намали безработицата. Доверието в нея обаче се разклаща през 70-те години с появата на непознатата дотогава стагфлация (висока инфлация и висока безработица). Тогава Милтън Фридман от монетарната школа излиза с тезата, че държавите не могат вечно да намаляват безработицата за сметка на по-висока инфлация.
Според него ако средното ниво на инфлация остава сравнително постоянно, връзката между инфлацията и безработицата ще бъде обратна. Но ако средното ниво на инфлация внезапно се промени, както става в САЩ през 70-те години, следва период на адаптиране, след който безработицата ще се върне към „естественото си равнище“.
Повечето икономисти в наши дни приемат идеите на Фридман, който смята, че има някакво равнище на безработица, съвместимо със стабилната инфлация. То получава названието „неускоряващо инфлацията равнище на безработица“, или NAIRU, за да се отличава от „естествената безработица“.
Съвременните макроикономически модели използват друга версия на кривата Филипс, при която нивото на безработица се заменя от разликата между потенциалния и реалния растеж на икономиката. В тези модели реалният растеж на брутния вътрешен продукт (БВП) се изразява като процент от потенциалния.
В момента много от развитите икономики се намират под потенциалните си възможности за растеж, като в този случай кривата на Филипс предсказва забавяне на инфлацията. В някои европейски страни, в това число Испания, Словения, Португалия и Ирландия, основният индекс на потребителските цени отчете отрицателен ръст през април. По същия начин в САЩ основният дефлатор на потребителските разходи е забавил темпото си на ръст от 3% преди началото на кризата до 1% през първото тримесечие на тази година.
Ако тенденцията се запази, това означава, че дефлацията засега си остава по-голямата заплаха за икономиката от инфлацията въпреки печатането на пари. А това е твърде лоша перспектива, защото ще увеличи стойността на държавния дълг на задлъжнелите страни, което ще утежни още повече изплащането му.