Защо в съвременните жилища мястото за съхранение на вещи е толкова малко?

Викторианците обичаха вещите, пише колумнистът на Financial Times за архитектура и дизайн Едуин Хийткоут. В резултат на това домовете им бяха построени така, че да побират много от тях. Къщите от деветнадесети век, с техните мазета и тавани, складове за въглища, долапи, килери за провизии, оставиха наследство от хранилища, които вече не поддържаме. Днешните къщи и апартаменти рядко разполагат с изби или тавани - а ако имат, те са заети от домашни кина и сауни, фитнес зали и стаи за игри.

Съхранението се пренебрегва; често „аутсорсвано“ в складове с луминисцентни лампи, изобилстващи около индустриалните зони, където нашите вещи са изолирани в анонимни - и скъпи - места на забравата.

Хиперинфлацията при цените на имотите в центъра на градовете, увеличаването на наемателите, свиването на площите (тъй като строителните предприемачи се опитват да изцедят стойност от парцелите) – всичко това се комбинира, за да създаде "криза с шкафовете" - ситуация, в която не сме в състояние или може би не желаем да съхраняваме вещите си у дома.

Това е проблем, усложнен от загубата. С намаляването или измирането на възрастните родители, те оставят къщи, пълни с вещи, често предмети, които са незаличимо свързани с тях и носят дълбоки спомени, чието изхвърляне би се усетило като допълнителен етап на скръбта по загубените близки. Така че ги пазим, или поне част от тях. Стари книги, картини, грамофонни плочи, фотоалбуми, писма, мебели - някои от тях отново са на мода - и така нататък. И тъй като ние самите трупаме повече неща в често по-малки пространства, те също отиват на склад.

Викторианските полици над камините бяха отрупани с вещи, както и плотовете на пианата, голямото множество маси, рафтовете и етажерките за книги и други неща. Всяка къща се бе превърнала в свое собствено Голямо изложение, чийто интериор беше дефиниран от плътен бриколаж от скулптури, занаятчийски изработки, предмети на изкуството, фотографии, часовници и гоблени.

И все пак днес, докато толкова много други характеристики са наложени от регламент или поне от конвенция (естествената светлина, вентилацията, минималният размер на стаите и т.н.), рядко нещо е регулирано при съхранението. Рекламите на агентите по недвижими имоти се опитват да продадат тераса или градина, масивна кухня или домашен офис, но рядко хранилище.

В същото време в света на музеите има нарастващ фетиш към архивирането. Новият наратив е, че силно натовареното музейно пространство с неговите галерии и витрини е твърде контролирано, твърде предопределено за епоха, в която всички сме станали куратори. Според съвременната представа трябва да ни бъде позволено да се скитаме из архива, да чертаем свои собствени маршрути и да създаваме свои връзки.

Може би трябва да изземем инициативата от кураторите и да върнем нашите вещи на открито – показвайки ги, вместо да ги обричаме на забвение. Това със сигурност би направило домовете ни по-интересни.

Архитектът Дейвид Чипърфийлд направи нещо подобно в своя апартамент в централен Лондон, изграждайки дълга стъклена витрина като гръбнак, пълна с книги, чаши, делви и значими предмети. Вярно е, че остъкляването прави това екстремен вариант – повечето от нас тъпчат вещи в складове точно защото не искаме да ни напомнят за огромното количество боклуци, които сме натрупали.

Червената къща на Дейвид Кон в Дорсет, проектирана за двойка колекционери на изкуство, има структура, оформена от шест „ядра за съхранение“. Реално обслужващи зони, включително бани, те също така разполагат с помещения за съхранение на вещи. В крайна сметка съхранението е услуга. Очевидно, може да си помислите, особено за колекционери, които могат да похарчат цяло състояние, съхранявайки своите предмети в недостъпни помещения, където никога не ги виждат. Но всъщност този подход е много необичаен. Не можах да намеря почти никакви примери, където хранилището е в центъра на жилището, пише авторът.

Едно забележително изключение, посочено ми от професор Елена Марко от Университета на Западна Англия, която е прекарала години в изучаване на темата за съхранението, е дизайнът на Алисън и Питър Смитсън за Къщата за съхранение от 90-те години на миналия век. Тя останала само на хартия, но дизайнът отразявал нарастващата загриженост на архитектите за вещите. Този подход поставя нещата в центъра на жилището, но в скътано пространство, така че хаосът постепенно да се пренася настрани. Старателното проучване на Марко по темата всъщност подчертава недостига на място за съхранение в архитектурните идеи. Това изглежда като огромен пропуск.

Разбира се, недвижимите имоти са скъпи и хранилищата имат големи еднократни разходи, но от друга страна наемането на шкафове също е скъпо. Този диван, който може да струва 200 паунда в eBay, може да ви коства хилядарка в склад за няколко години. Същото важи и за онези стари кутии с настолни лампи, стереоуредби и остаряла техника.

Едва когато дойде време да се местите, осъзнавате колко много вещи имате. От гаражите до чекмеджетата на бюрото - безкрайни списъци с неща. Но нашите идеали за пространството - тези преливащи пространства, огромните голи кухни-трапезарии и минималистичните всекидневни - отричат нашата привързаност към вещите. Изборът е ясен: да построим повече шкафове, повече тавани, по-големи изби или, което е много по-интересно, може би просто трябва да изложим някои от вещите на показ. В края на краищата, нали затова придобиваме и пазим вещите - за да се наслаждаваме на тяхната компания, завършва Хийткоут.