Защо ниските жилищни цени могат да се отразят добре на щатската икономика?

В икономиката понякога има силни сътресения, при които държавни служители и медии тръбят: "Ужасна трагедия за икономиката е, че цените на жилищата падат до нивата, на които хората всъщност могат да си позволят да ги купят", пише Робърт Хардауей* в анализ за Fox News.

Разбира се, те не го казват с точно тези думи, но посланието е едно и също: правителството трябва да се опита да поддържа жилищния балон, като печата пари и ги раздава на собствениците на жилища (най-големият дял от субсидиите отива при 25-те процента от населението с най-високи доходи), така че цените да могат отново да се покачат до непосилни нива.

Още от 30-те години на миналия век, когато правителството на САЩ влезе в бизнеса с финансиране на жилищни покупки, няма нито един двугодишен период, през който средните цени на жилищата да не са нараснали. Тази тенденция привлече редица инвеститори - както спекуланти, така и собственици на жилища - и създаде най-големия балон в икономическата история на света. В резултат на това, преди балонът да се спука, хората възприемаха домовете си като касички, създавайки търсене на стоки и услуги, като харчат активи по начина, по който биха харчили парите в брой от джобовете си. Като се има предвид, че всички балони, както и всички схеми на Понци, неизбежно се сриват - единственият въпрос е кога, а не ако - беше въпрос на време същата участ да сполети и балона на жилищния пазар в САЩ.

Намалението на ефективния запас от пари и сумарното търсене с 8 трлн. долара даде на държавата уникална възможност да възстанови покупателната способност на хората с един прост и ефективен ход - намаляване на данъците. При положение обаче, че повече от половината американци не плащат никакви федерални данъци върху доходите си, подобно понижение е уязвимо от атаки, като например намаляване на "данъчните облекчения за богатите" (като под богати очевидно се имат предвид всички, които всъщност реално плащат федерален данък върху доходите).

В резултат, чисто политически стана по-целесъобразно да се печатат трилиони долари и да се харчат за неясни правителствени "програми", вместо да се възстанови съвкупното търсене с намаляване на данъците и хората да могат да използват покупателната си способност, за да създават търсене на реални стоки и услуги, като по този начин стимулират създаването на работни места и богатството.

Най-объркващата правителствена "програма" бе т. нар. "програма за вливане на ликвидност", при която напечатаните пари се използваха за закупуване на държавни облигации, които малцина разумни хора биха придобили (наистина ли има хора, които вярват, че лихвите няма да се покачат над 3% през следващите 10 до 30 години?), като по този начин изтласкаха краткосрочните лихвени равнища почти до нулата.

В резултат хората, живеещи с фиксирани доходи - особено възрастните хора, зависещи от възвръщаемостта от държавни облигации и други фиксирани инструменти, обвързани с тях - буквално бяха лишени от поминъка си и хвърлени под влака. По ирония на съдбата, докато с едната ръка правителството нахъсваше възрастните хора срещу каквато и да бил реформа на системата за социално осигуряване, която би могла да гарантира ползи за тях в дългосрочен план, с другата то лишаваше същите тези хора от буквално всички техни пенсионни доходи от сигурни и фиксирани инструменти.

Още по-голямата ирония е, че същите тези създатели на правителствени политики, които отказват да приемат каквото и да било понижаване на данъците, първи се обявиха против каквато и да е реформа на един от най-мощните двигатели на жилищния балон – данъчните облекчения при жилищните ипотеки, от които печелят единствено 25-те процента най-богати американци, и раздава най-екстравагантните данъчни субсидии (ипотеките до 1 млн. долара) само на хора, които купуват най-екстравагантните и скъпи жилища. В същото време други държави, които не дават подобни данъчни дедукции за богатите, имат доста по-високи нива на собственост от 66% в САЩ  - във Великобритания този дял е 71%, а в Гърция е 85%.

В този случай истинската трагедия не е, че цените на жилищата са паднали до достъпни нива, а по-скоро, че законодателите отхвърлят уникалната възможност да възстановят загубената покупателна способност, като вместо това предпочетоха политиките на Хърбърт Хувър, настояващи за онзи вид по-високи данъци, довели до Голямата депресия.

Опростенческата идея, че по-високите данъци водят до по-високи доходи, също като идеята, че печатането на пари създава богатство, има разрушителен ефект върху икономиката. В страни като Унгария данък от 10% доведе до висок икономически растеж, докато данъкът от 51% в Гърция превърна страната в икономическа руина.

*Робърт Хардауей е професор по право в Университета в Денвър и автор на “The Great American Housing Bubble: The Road to Collapse” (Големият американски жилищен балон: Пътят към краха)