Константин Проданов е роден през 1977 г. в София. Той е бивш съветник на Георги Първанов по икономически и финансови въпроси в последната година от мандата му като президент. През 2014 г. беше кандидат е за евродепутат от ПП АБВ на изборите за европейски парламент. Доскоро бе финансист и икономически експерт към партия АБВ и главен мениджър на инвестиционна компания. От началото на тази година е председател на парията.
Завършил е международни отношения в Юридически факултет на Софийския университет "Св. Климент Охридски" и магистратура по финанси в Токио, Япония. Между 2001 – 2011 г. работи в банковия сектор в Токио в инвестиционни банки като UBS и Goldman Sachs в качеството си на вицепрезидент на девизия "Търговия с деривативи". Владее английски, руски, японски и френски език.
Г-н Проданов, защо от АБВ настоявате да бъде възстановено прогресивното данъчно облагане? Не смятате ли, че плоският данък е достатъчно справедлив?
Нека първо уточня, че по отношение на корпоративния данък печалба ние не възнамеряваме да правим промени. Нашето предложение е да бъде възстановено прогресивното облагане за доходите на физическите лица. Това е данъчна система, която се прилага във всички развити страни по света, тя е както по-социално справедлива, така и по-икономически издържана.
Вариантът, който ние предлагаме, означава, че 90% от българите ще плащат по-ниски данъци. Няма логика най-бедните, които работят на минимална работна заплата, да се облагат със същата ставка като милионерите. За тях тези 46 лева, които им се отнемат всеки месец, са въпрос на живот и смърт.
Имайте предвид, че в България данъчно-осигурителното бреме всъщност е регресивно, тоест най-богатите плащат по-нисък процент от доходите си заради максималния осигурителен доход, за сумите над който не се плащат осигуровки.
Това допълнително задълбочава бедността и неравенството в страната, и подхранва усещането за несправедливост у хората. Прогресивното облагане оставя повече разполагаем доход у хората, които имат най-голяма склонност да потребяват, което помага и на икономиката, генерира растеж и данъчни приходи. Апелирате и към връщане на необлагаемия минимум, но според много финансисти подобна крачка е вредна за икономиката и би повишила нивата на сивия сектор, защото доста хора биха се възползвали. Не е ли по-важно нисковалифицираните кадри да се обучават и да се стимулират да се развиват, вместо да се насърчават с необлагаем минимум и минимална работна заплата?
Не виждам логиката на тези финансисти - всъщност ще се случи точно обратното - хора на ниски заплати, които са били в сивия сектор, за да не плащат данък върху мизерните си доходи, сега ще излязат на светло, защото няма да има защо да се крият. Развиване на нискоквалифицираните кадри също е необходимо, но то не изключва необлагаемия минимум или минималната работна заплата - те наред с икономическите си измерения имат и социална функция за борба с бедността - нещо, което което се признава от всички водещи политици и икономисти и на Запад, включително например Жан-Клод Юнкер и Кристин Лагард.
Впрочем, как мислите, че един ниско квалифициран човек, ще успее да се обучи и развие, ако е обсебен непрестанно от мисълта за физическото си оцеляване? Факт е, че глобалните тенденции са към подсигуряване на базов минимум на заплащане, включително в рамките на ЕС има инициативи за въвеждане на минимална работна заплата във всички страни-членки. В програмата ви е заложено повишение на ставките по ДДС за луксозни стоки. Това не е ли „нож с две остриета“, как дефинирате вие луксозните стоки? Предлагате също и понижение на ставките за лекарства, учебници и бебешки храни, това няма ли да увеличи дела на измамите и ще се справят ли от НАП с администрирането?
Тук също не откриваме топлата вода. Диференцирани ДДС ставки има в повечето европейски страни, особено за лекарства, плащани от обществени фондове, подобни на Здравната Каса, и те нямат проблем с администрирането им.
Всичко е въпрос на държавна политика и контрол. Впрочем, в България и сега има диференцирана ДДС ставка - за туризма и това не е предизвикало катаклизми. По отношение на луксозните стоки - прецизирането на конкретната дефиниция е въпрос на дискусия и проучване на международния опит, но най-общо казано тук влизат стоки, които са по-скоро белег на социален статус - скъпи автомобили, яхти, бижута, часовници, определени видове козметика, дизайнерско облекло, скъп алкохол и т.н. Тук също държа да подчертая, че това е мярка, която има прецедент в редица страни - САЩ например са една от държавите, в които това успешно се прилага. Работодателите отказаха да участват в договарянето на минимални осигурителни доходи за 2017 г. и дават заявка да отстояват тази позиция и за догодина. Минималната работна заплата също е атакуван от бизнеса инструмент. Изчерпани ли са двата модела и струва ли си да бъдат преосмислени?
Не мисля, че са изчерпани. Напротив, както споменах и по-горе, МРЗ е доказан в световен план инструмент за борба с бедността и за коригиране на по-слабата позиция на работещите спрямо работодателите поради хроничния дисбаланс между търсене и предлагане на работна ръка.
В САЩ редица щати в последните години по собствена инициатива повишиха своята МРЗ над стойността определена на федерално ниво и това не е сринало икономиките им, напротив, оказва се, че това спомага за допълнително мотивиране на персонала, и намалява текучеството на кадри - все неща, които са от полза за бизнеса.
Подобно нещо се случи и в Германия, която въведе МРЗ за пръв път преди няколко години.
Като цяло тенденциите в ЕС са за въвеждането на МРЗ във всички страни членки. В България политиката на умишлено задържане на ръста на доходите, за да постигнем някаква разходна конкурентноспособност, е много късогледа и вместо да докара чужди инвестиции и икономически растеж, тя много успешно пропъжда безвъзвратно нашите сънародници в чужбина. Затова ние предлагаме наред със стандартната МРЗ да бъде въведена и 30% по-висока такава за висшисти, които работят на позиции, изискващи висше образование. На следващ етап мисля, че може да се говори и за договаряне на диференцирани минимални работни заплати по браншове, които да заменят системата на минималните осигурителни прагове. Това е нещо, за което апелират и работодатели и синдикати. Възможно ли е пенсионносигурителната система да продължи да функционира в този си вид - по отношение на мащаба на осигурителните вноски и на пенсионната възраст?
Ще отбележа, че пенсионно-осигурителните системи навсякъде в Европа са в кризисна ситуация през последните години поради нарастващи демограски дисбаланси между работеи и възрастно население.
Затова тенденцията е навсякъде за повишаване на възрастта на пенсиониране. При нас този проблем е много по-тежък поради изсмукването на основната част от младото и образовано, можещо да получава високи заплати население от развитите европейски страни, които чрез него стабилизират пенсионните си системи и дестабилизират нашата. Затова при тази трудна ситуация това, което се направи при Ивайло Калфин, бе възможен компромис. Той успя да стабилизира системата и да намали субсидията от централния бюджет към НОИ. Тя беше златното сечение между интересите на работещите, работодателите и държавата. Не стигна обаче времето за следващите необходими стъпки, без които след време устойчивостта на системата отново ще бъде застрашена и ще се наложи или вдигане на осигуровки, или вдигане на възрастта, или и двете.
Затова в следващото НС ние ще работим основно в три направения - ограничаване на ранното пенсиониране за административните длъжности в силовите ведомства; реформиране на ТЕЛК системата, така че акцентът да бъде върху остатъчната трудоспособност на човека и възможностите са него да се реинтегрира най-успешно на пазара на труда; и повишаване на събираемостта на осигурителните вноски, която в момента е ниска по редица причини, за което имат вина и работници и работодатели, и държавата. Очаквате ли проблемът с дефицита на висококвалифицирани кадри да се прехвърли върху пенсионносигурителната система?
Безспорно липсата на висококвалифицирани кадри на всички нива вече се усеща и това засяга не само пенсионната система, а и икономиката на страната като цяло. То е резултат както от изтичането на мозъци към чужбина, така и от срива на образователната ни система, която не произвежда адекватни кадри като бройка, качество и сфери на компетентност.
Тук е необходим цялостен подход, който да ориентира образованието към стратегическите нужди на държавата и изискванията на бизнеса. Това означава приоритетно финансиране и държавна поръчка за технически и приложни специалности, развитие на дуалното образование. Също така и използване на системата “Младежка Гаранция”, както и предоставяне на стимули за бизнеса да взема на стаж и впоследствие да наема млади хора, завършващи висшето си образование да получат начален старт в кариерното си развитие.
В нашата програма има предвидени и данъчни стимули за работодатели, които инвестират в квалификацията на своите служители. Наред с това обаче държавата трябва да положи целенасочени усилия за преориентиране на профила на икономиката към високо-технологично, експортно-ориентирано производство, което става с целеви държавни инвестиции и стратегическо планиране. Иначе всички тези висококвалифицирани кадри, които ще подготвим, няма да имат възможност за реализация и просто ще изтекат в чужбина. Успеем ли обаче да ги задържим с мотивиращо възнаграждение и интересна работа, която предлага развитие и интелектуално предизвикателство, това ще помогне за решаване в немалка степен и на проблемите на пенсионно-осигурителната система, защото това са хора с високи възнаграждения, съответно високи осигурителен принос. Кой е пътят към нова политика по доходите, която да отчита квалификацията на хората? Какви биха били правилните стъпки към обвързването на квалификацията с доходите?
Първата стъпка за нас, както споменах и преди, е въвеждането на минимална работна заплата за висшисти, работещи на позиции, изискващи висше образование, която да е с 30% по-висока от досегашната. Договарянето на минимални работни заплати по браншове е следващата. Концептуално погледнато, във всяка една публична сфера трябва да спрем да говорим за това какви пари даваме, и да почнем да мислим за какво ги даваме. Давам пример с учителите, за чиито заплати всички говорят. За мен увеличението не трябва да се прави на калпак, а да бъде обвързано с качеството - например, там където има подобрение в резултатите от външното оценяване на учениците, да се плащат по-високи заплати. Важен винаги трябва да е крайният резултат. В държавната администрация трябва да се въведе принципът на меритокрацията - наред с изискванията за заемане на определена длъжност, трябва да има и комплексен годишен модел за оценка на всеки служител, която да включва както количествени показатели за дейността му, така и точкова оценка от колеги, клиенти и мениджмънт. Такъв тип модели за атестация отдавна се прилагат на запад, както в държавни така и частни структури. Допълнителното материално стимулиране в края на всяка година може да бъде обвързано с резултата от една такава оценка, което ще гарантира, че на всеки се плаща обективно според квалификацията и постиженията. Трябва ли да бъде модифициран тристълбовият пенсионен модел?
На първо място, считам, че той трябва да бъде запазен, и да бъдат пресечени стремежите на определени политици да национализират личните партиди на хората, а средствата - похарчени незнайно за какво. Факт е, че на фона на всички други обществени системи, където постоянно зейват дупки, това е система, където за последните 15 години са натрупани около 9 млрд. лева. Факт е също така, че в почти всички развити страни съществува някаква вариация на модела, който има и у нас - комбинация на солидарен стълб и индивидуално осигуряване. Отчитайки недоверието на хората към държавните институции, което води и до нежелание да се осигуряват, тъй като не вярват, че държавата в бъдеще ще спази обществения договор и ще им осигури адекватни пенсии, мисля, че е логично да се насърчава и спестяването във втория и третия стълб на пенсионната система. Те не трябва да бъдат противопоставяни на първия, солидарен стълб. Напротив, те са допълващи се, а не конкуриращи се елементи.
Наложително е обаче да се направят определени промени в нормативната уредба, за да може вторият и третият стълб да функционират по-устойчиво. На първо място, инвестиционните такси остават високи, и ако това е било оправдано в началото, когато е имало големи фиксирани разходи за инфраструктура и т.н., на настоящия етап това вече не е обосновано и трябва да се върви към намаляването им. На следващо място, правилата за избягване на конфликти на интереси от служители и особено правилата за свързаност трябва да бъдат затегнати в максимална степен, така че да се елиминира възможността за инвестиции в свързани дружества.
Заделяне на допълнителни резерви от пенсионно-осигурителните дружества, които да предпазват осигурените в периоди на прекомерна пазарна волатилност, както и обвързване на размера на резервите с размера на рисковете, поети от инвестиционните портфейли също са посоки, в които може да се мисли. И накрая, необходимо е да оптимизира частта от Кодекса за социално осигуряване, която касае инвестиционната политика и инвестиционните ограничения, за да се отчита по-пряко компонента „риск“ при всяка една инвестиция.
00:26 | 13.09.22 г.