Б. Ивков: Дивото опазаряване в здравеопазването е вредно

Доц. Божидар Ивков e председател на Съюза на инвалидите в България в периода 1992-1998 г., а в момента – зам.-председател на Организацията на пациентите с ревматологични заболявания в България.  Завършил е „Социология“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. В момента работи в Института за изследване на обществата и знанието при БАН, секция „Публични политики и социални промени“. С Божидар Ивков разговаряме за здравната реформа, административните пречки пред достъпа до адекватно лечение и ролята на пациентите и лекарите в терапевтичния процес.

Г-н Ивков, заради орязването на разходи имаше реална опасност да се спре достъпа на много пациенти до съвременното биологично лечение, което е по-щадящо за пациентите. За да не се стига до отнемане на лечение и инвалидизация, какви критерии за ефективност могат да се въведат, така че да се контролират разходите?

В България не се прилага един много важен принцип, който се прилага във всяка една сериозна здравна система по света: разход – ефективност. Това в България не се взема предвид въобще. Тогава как да говорим за контрола, за проследяване?

Каква може да е ролята на биоподобните лекарства при намаляване на разходите за биологични лекарства?

Първо трябва да се разбере, че биоподобните лекарства не са генерици. Не може едно лекарство, което се произвежда от естествени продукти, да бъде заменено и да даде същият резултат, не е възможно. Биоподобните лекарства може да са добри за намаляване на разходите, но дали са добри за пациентите и тяхното лечение? А и в България регистрираните биоподобни лекарства не са чак толкова много.

Тези лекарства не преминават и същите тестове и изследвания, които преминават биологичните, макар че и тук при изпитванията теренът е хлъзгав, защото при тях има порочни практики. Фирмата Х, която произвежда лекарството У и едновременно с това провежда тестовете и изследванията прави изпитване. Тя контролира резултатите, тя плаща на определени списания с много висок импакт фактор, които публикуват тези резултати. Това е причината български учени трудно да публикуват в утвърдени международни списания с висок импакт фактор. Това е бизнес и ти трябва да си платиш целия процес. Другият проблем е, че няма достатъчно данни за това лечение, а в България няма и достатъчно механизми за контрол на лечението, за преценка за кого е подходящо. Трябва да се внимава със съпътстващите заболявания на пациентите.

Изобщо ситуацията е отчайваща и аз мисля, че в обозримо бъдеще няма изход – няма нито воля, нито интерес нещо да се промени към по-добро.

В момента в здравеопазването е настъпил тотален хаос. Този хаос не е резултат от едно или друго лице, а от политики, които се правят от политическите партии и се изпълняват от политически лица. Това, което е характерно за нормативната база в сферата на здравеопазването, е огромният брой нормативни документи. Много често те не кореспондират един с други, понякога дори има липса на кореспонденция вътре в самите нормативни актове и/или сериозни пропуски. Всичко това създава проблеми, още повече, че непрекъснато се правят промени. В момента в системата на здравеопазването пряко действат 13 закона, а още 9 действат индиректно. От 2000-2001 г. са направени над 300 промени в първата категория и също над 300 във втората група. Приети са 59 медицински стандарта и над 400 наредби в областта на здравеопазването. През последните години липсва надграждане, а всеки, който дойде, започва отначало.

Масова практика е – и в здравеопазването, и във всяка една друга сфера, с поднормативни документи да се променят законите. Много текстове противоречат и на Конституцията. Същевременно разходите за здраве, които се плащат от джоба на пациентите, непрекъснато се увеличават. Всички тези практики, които се налагат в момента, се ползват като чисто икономически инструменти за ограничаване достъпа на хората до една или друга медицинска услуга. Това е сериозен проблем.

Това диво опазаряване, което се случва в здравеопазването, е изключително вредно. Донякъде лекарите нямат право да се оплакват от пациентите си, защото след като аз отивам в едно търговско дружество или при един едноличен търговец, аз искам да знам за каква услуга плащам. Това обаче няма как да се случи получа в момента. Тук опираме до парадигмата, до философията на реформата. Навремето, когато тръгна тази реформа, тя беше направена от лекари и за лекари. Пациентът беше извън границите на реформата. След това се намесиха икономисти, след това – юристи. Не може в една здравна реформа да се съчетават елементи от германския и британския осигурителни модели, защото те са коренно различни. Едната система се финансира от данъците, а другата – от здравни осигуровки. Тези клинични пътеки, които действат тук, пък са взаимствани от австралийското здравеопазване, само че в Австралия клиничната пътека се използва като критерий за ефективност на здравното обслужване, а не като ограничителен инструмент или инструмент за печалби.