Светослав Иванов е завършил Техническия университет в София с магистърска степен по две специалности, има специализации в Германия. Иванов работи в Овергаз от 1994 г., заемайки различни ръководни длъжности. От 2003 г. той е зам.-изпълнителен директор, направление „Корпоративно развитие”. Разговаряме с него относно проблемите при газификацията на страната и необходимостта от законодателно улесняване на процеса.
Със Свтослав Иванов разговаряме относно състоянието на газификацията на страната и как тя може да се ускори. Той коментира и либерализацията на газовия пазар у нас и ролята на държавата в този процес.
- Г-н Иванов, какво е към момента състоянието на битовата газификация в страната?
По улиците на българските градове, където има изградена газоразпределителна мрежа, са разположени около 300 хил. домакинства. Около 60 хиляди от тях са газифицирани, което е около 20%. Погледнато от този ъгъл, процентът на газифицирани жилища не е нисък, като се има предвид, че процесът се развива у нас от 8-10 години. Ако имахме развита газова инфраструктура в страната, както при другите европейски страни, щяхме да имаме газифицирани общо над 540 хил. домакинства - което е повече от броя на домакинствата, ползващи услугите на топлофикациите в страната.
Давам този пример заради скептиците по отношение на националната програма за ускорена газификация на страната. Ще припомня, ще в националната стратегия за развитие на енергетиката, която беше одобрена от парламента, е заложена индикативна цел от 30% за газификация на българските домакинства до 2020 г. Според мен тази цел е напълно постижима, ако бъдат направени няколко неща.
- И кои са основните въпроси, от които зависи ускоряването на газификацията в България?
Първият въпрос е свързан със строителството на мрежа „високо налягане“. Сега тя е с дължина 1600-1700 км, а газоразпределителната мрежа е около 3000 км, от които „Овергаз“ е построил около 2100 км. Обаче до около 200 общински центъра не стига тръба „високо налягане“ и съответно не могат да бъдат газифицирани при сегашното състояние на мрежата. Затова ние осъществяваме доставянето на газ до някои от тези селища по алтернативен метод – като превозваме компресиран природен газ чрез трейлери. Този начин за осигуряване на газ, който прилагаме например за Банско, е по-скъп от тръбопроводния. Но след като носим отговорност за газификацията на даден район - а този, който носи отговорност за развитието на мрежата „високо налягане“, не си изпълнява задълженията, инвеститорите, тоест ние, намираме алтернативен начин да се стигне до определен сегмент на пазара.
Лиценз за изграждане на мрежа „високо напрежение“ у нас има само „Булгартрансгаз“, но компанията няма план за развитие на мрежата си. Така че от около 25 години у нас не е построен нито метър газопроводна мрежа „високо налягане“. Ако се даде възможност на други фирми да го направят, желаещи инвеститори ще има. Въпросът е, че трябва да им се дадат същите условия, каквито има държавната компания.
Доколкото знам, колегите от „Булгартрансгаз“ разсъждават така – защо да строим тръба до Видин например, след като тя няма да е печеливша. Но след като те единствени имат право да строят газопроводи „високо налягане“, би трябвало да предоставят еднакви ценови условия за потребителите в страната и да разглеждат рентабилността в цялост, а не само за даден регион.
Ако „Булгалтрансгаз“ не желае да строи мрежа „високо налягане“, това може да направи например обединение от частни фирми, ако им бъде издаден съответния лиценз за цялата страна.
- А как върви изграждането на газоразпределителната мрежа?
Това е следващият въпрос за ускоряване на газификацията, свързан именно с развитието на газоразпределителната мрежа. Тя би могла да е много по-голяма, ако бъдат премахнати административните тежести при влагането на инвестиции за развитието й в общините. Имам предвид следното. Сега някои от общините не оценяват достатъчно обективно ролята на новата газова инфраструктура на тяхна територия. А същевременно имат право да въвеждат различни такси.
Например една община, името на която сега няма да споменавам, реши да ни наложи такса от 25 лв. за прокопаване за поставяне на един линеен метър тръба. Като имате предвид, че 1 м тръба струва 70-80 лв., то въпросната общинска администрация искаше с около една трета да оскъпи нашата инвестиция, която всъщност ще се изкупува от потребителите от общината, на които продаваме газ.
Какъв е смисълът от такава такса, след като дружеството е длъжно да възстанови улиците след полагане на газовите тръби. А ако не са възстановени качествено, общината може да го направи, ползвайки средствата от гаранционния ни депозит.
По закон това полагане на тръби по улици публична държавна (общинска) собственост „може“ да е безвъзмездно, тоест преценката е на общината. Случва се да има и смяна на „правилата на играта“ при вече започнало изграждане на газопроводи, а за инвеститори, полагащи инфраструктура предназначена да издържи около 100 години, това е недопустимо.
Има и друг проблем, също свързан с бюрокрацията, но той засяга по-скоро нашите клиенти. За изграждане на една газова инсталация се изискват „куп“ документи и разрешителни. Ние, а и други газоразпределителни компании, помагаме доколкото можем на клиентите си в този процес, но това струва пари и време. Един от тези документи е строително разрешение за газова инсталация в дома. разрешението се издава от главния архитект на общината. Но в повечето случаи този, който подписва документа, не е газов инженер, така че, бих казал, че този документ е само една формалност, която бави процеса на газификация.
Такава практика за издаване на разрешителни от общината за битовите газови инсталации в Европа няма. Там обикновено специалисти на съответната газова компания проверяват газовата инсталация на всеки нов клиент, и ако не отговоря на всички изисквания, газ не се подава. Такава проверка при всички случаи се прави и у нас. В Европа цялата отговорност за газовите инсталации е вменена на газовите компании. Те имат и най-голям интерес продуктите и услугите, които продават, да имат висок имидж сред клиентите им. Строителното разрешително за изграждане на газови инсталации на клиентите не добавя стойност за никой, не гарантира на никого нищо и следователно трябва да отпадне. Така на практика България ще докаже, че се бори с ненужната административна тежест.
Ето един пример за друга подобна инсталация, за която трябва да се издава строително разрешение, но тъй като никой не осъществява контрол върху това, то не се издава. За монтирането на един електрически климатик е необходимо да се мине същата процедура, като за газова инсталация. Любопитен съм какво би показала една проверка на това как са монтирани всички подобни съоръжения в България. Може би няма нито един подобен уред инсталиран с подобно разрешение, което означава че те са изградени в противоречие с изискванията на закона. А контрол върху това за което говоря няма, защото обществото няма нужда от него. А с какво се различава газовата инсталация от климатика от гледна точка на „строително законодателство”? Отговорът според мен е - по нищо. Следователно нужда от подобни процедури няма и за двете.