Имайки се предвид сегашната позиция на кандидата за президент на САЩ на Демократическата партия Джо Байдън, може да се каже, че „Луната или Марс?“ не е определящият въпрос на президентските избори през 2020 г. Помощниците на Байдън в неговата кандидат-президентска кампания отказват да коментират този въпрос пред Quartz, както и темата за НАСА и възраждащите се космически сили на САЩ.
Но следващият президент ще бъде изправен пред ключови решения, които ще оформят новия път не само американската космическа индустрия, но и на американското технологично и икономическо превъзходство. Темата заслужава сериозно разискване.
Политикът Байдън се определя от кариерата му в Сената и повечето законодатели се фокусират върху НАСА само ако космическата агенция или нейните представители имат съоръжения в района на съответните сенатори. Делауеър, щатът, в който е роден Байдън, не разполага с такива съоръжения, следователно неговите транспортни интереси са насочени повече към железопътната корпорация Amtrak, отколкото към Space Launch System (SLS) на НАСА.
Все пак съществуват много примери за неговата роля в космическата политика на САЩ по време на първия мандат на 44-тия президент Барак Обама, при когото Байдън е вицепрезидент, като основната му функция в случая е да осигурява финансиране от страна на Конгреса.
След като Обама беше наследен от Доналд Тръмп, той до голяма степен възприе космическата политика на своя предшественик. Ключовата разлика тук е ускореното реализиране на плана „Артемида“, който цели да изпрати отново, след повече от половин век, американци на Луната с хоризонт на програмата до 2024 г. вместо първоначално планираната мисия през 2028 г.
Тръмп се опитва да ангажира и международната общност около неговата визия за правното третиране на Луната, което вероятно ще доведе до още по-задълбочена конкуренция с Китай, отколкото до постигане на консенсус.
От своя страна Байдън не веднъж е казвал в миналото, че САЩ и Китай трябва да си сътрудничат по-интензивно в покоряването на космоса.
Администрацията на Тръмп успя да ангажира на едно ново ниво публично-частните партньорства и договорите с фиксирани цени в космическата програма на САЩ. Скорошната мисия на капсулата Dragon на SpaceX, чийто екипаж се прехвърли на Международната космическа станция (МКС) предлага най-добрия пример за това.
Тръмп също подкрепи създаването на американските космическите сили, които ще обединят американските космически цели под едно командване.
Следващият президент ще се сблъска с по-трудни решения относно разходите около услугите, свързани с частните компании и проектирането на хардуер, докато космическата надпревара продължава да се разраства в международен план.
Ако победителят от есенните президентски избори се окаже Байдън, това вероятно ще означава, че Конгресът ще играе по-голяма роля в космическата политика. Това, от своя страна, би означавало евентуални проблеми относно постигането на целта за нова пилотирана мисия до Луната през 2024 г. и търговските публично-частни партньорства. Някои влиятелни демократични депутати продължават да са скептично настроени към публично-частния подход, въпреки продължаващите проблеми при традиционните договори. Ръководителят на Асоциацията на аерокосмическите индустрии Ерик Фанинг привлече известно внимание заради симпатиите си към Байдън, ход, който може да навреди на отношенията му с администрацията на Тръмп.
Предвид сроковете, свързани с изграждането на космически хардуер, голяма част от политиката на НАСА зависи от посоката на развитие. И все пак е интересно да си представим как биха се развили нещата при евентуален по-големя интерес към космоса от страна на президентската администрация с подкрепата на Националния космически съвет, възроден по времето на Тръмп.
Овладяването на космоса или битката с климатичните промени – коя посока би предпочело обществото да следва занапред? Възстановяването на програмата за космически проучвания под флага на публично-частните партньорства и икономическо развитие в околоземна орбита? Или, може би, база на Луната? А защо не съвместна мисия с Китай?