Трябва ли гърците да си платят сметката?

Днес Гърция се е превърнала в икономическа изкупителна жертва номер едно  –  едва ли не брашнен чувал, който се тупа и претупва със зверска обществена сила. Стигматизирана и оплювана от икономисти, политици и граждани не само в Европа, но и глобално.

Стратосферен публичен дълг от 190% спрямо БВП, колабираща финансова система, огромна бюрокрация и тежка корупция са само някои от икономическите характеристики на южната ни съседка.

Първо, не всички гърците са яли „кифтетата” и пили от узакито на чужд френско-германския финансов гръб.

Външните задължения на правителството са изхарчени за текущи разходи в полза на а) близки на гръцкото правителство фирми, получили раздути обществени поръчки или субсидии; б) конкретни получатели на щедри социални помощи и пенсии; в) политиците и бюрократи директно на държавна хранилка. Това са нетните бенефициенти на „социалната държава майка”.

Други гърци обаче, които днес трябва да са „нетните” платци на сметката, не са попадали в споменатите групи. Те са лично засегнати от високите данъци, неефективните харчове на политиците в страната, тежка бюрокрация и оттам корупция през последните десетилетия. И тъй като те са отделни хора и не са еквивалент на политическото тяло, по никакви стандарти – нито икономически, нито морални –  не могат да бъдат държани отговорни за политическите действия на правителства им, а джобовете им –  изпразвани от кредитори и институции. Аргументът, че сами са „избрали” политиците си е некоректен. Нито е задължително да е така, нито реално са можели да избегнат „изхода” от действията на мнозинството.

Нещо повече: бизнесът, разполагаемите доходи и икономическият стандарт точно на втората група  –  заради високата данъчно-осурителна тежест, породена от растящите нужди на социалната държава   –  са били относително ударени през цялото време на пира.

Кредиторите   –  вън от светлината на прожекторите

От друга страна онези, които са финансирали гуляя, някак си остават „на завет” от критичния порой, излял се върху страната, а тяхната икономическа и морална роля е едва едва засягана.

От финансово-икономическа гледна точка е интересно, как и защо френски и немски банки и застрахователни компании оценяваха гръцкия публичен дълг с рискова премия близка до немската и пълнеха балансите си с него? Сравними ли са икономиките на Германия и Гърция като генератор на богатство, че да са третирани по сходен начин? Какво да кажем за моделите за оценка на риска/стойността на активите на банки, застрахователи и пенсионни фондове в Европа?

Ако се приеме тезата, че финансовите посредници са подведени от Европейската централна банка (ЕЦБ), която приемаше гръцките дългови книжа за обезпечение при операциите за рефинансиране на търговските банки… И че така ЕЦБ стимулираше търговските банки да купуват още и още гръцки дълг заради „арбитражна печалба”, идваща от разликата в доходността в полза на гръцките книжа за сметка на немски, да речем…

Та ако са подведени финансовите посредници в Европа –  да излязат и да го кажат ясно, а ЕЦБ публично да поеме отговорност, че изкривява пазара и поощрява задлъжняването, риска и погрешните стимули, предизвиквайки балони и финансово-икономически кризи  –  явления, които би следвало да предотвратява.

За какво всъщност е под атака гръцкият модел?

Не е ли той еманацията на социалната държава майка? Завишени пенсии и социални плащания, непродуктивни работни места в държавния сектор, държавни инвестиции, финансирани от зависещите от икономическата реалност частни икономически субекти и пренасочване частни спестявания –  и вътрешни, и външни –   към държавния сектор?

Гърция не е провален социален модел или финансово-икономическо недоразумение, което по една или друга причина се е случило точно на тази държава, на това конкретно стопанство. Гърция е нещо много повече. Тя е лабораторният експеримент на модела на „социалната държава” изобщо, доведен до логическия му край, настъпил относително бързо поради по-скромна икономическа сила на страната и липсата на реален капитал в сравнение с едни САЩ, Япония, Великобритания, Италия, Франция, Германия, да речем.

Средните нива на публичен дълг в ЕС спрямо БВП вървят към 100-те процента, в Япония 240%, Италия  –  140%, а скритите дългове на социалната система на Германия са над 300% от БВП. Докато са трупали капитал и спестявания, с които са финансирали растежа си, тези общества са имали нищожни или никакви данъци. Били са кредитори, а не длъжници.

Разходите на правителствата спрямо размера на националните икономики също нарастват поголовно в последните десетилетия, а оттам и зависимостта от правителственото разпределени на баницата, наричано „фашизъм”, когато е явно и „корупция”, когато е прикрито.

Ясно тези процеси се виждат, например, в САЩ или Франция при сливането на бизнес с държава. Очевадно те са в Русия и България, например.

Разлика между Гърция и изредените развити икономики има само по степен, не и по същество.

Развитите страни са далеч от благоразумието, а централните им банки продължават да изкупуват дълговете на правителствата им или т. нар. „монетизиране”  – предоставяне в действителност на празен чек на правителството и отменяйки нуждата от болезнено вдигане на данъци или търсене на средства от пазарите.

И така, ако другите страни в ЕС нямат проблем с модела на Социалната държава и ефектите от нея; ако го налагат и защитават; ако самите те са зле дори по-показателни, които са ключови при атаката срещу Гърция… Как и за какво и с какви очи и критикуват Гръцкия модел? На какво основание?

В случая с еврозоната, ако се следва последователно логиката дотук и вземем предвид, че ЕЦБ и Драги изсипва 1 трлн. евро в публичен и частен дълг, без да се притеснява за натиска върху стойността на еврото, че и дори желаят спада му.

При това положение, логически, икономически и морално, Гърция би трябвало да получи всички средства, от които има нужда, напечатани от ЕЦБ. Току виж мечтаната инфлация в Еврозоната стане факт.

Количествените улеснения, извършвани почти навсякъде, не са друго освен финансиране на правителството от централната банка. Самото има наличие доказва, че стабилността на евро, долар, йена не е приоритет на централните банкери по света.

Честните варианти

Те са два: Гърция да получи всичките ѝ нужни средства, за да бъде образцова социална държава или да ѝ бъде опростен дългът ѝ, а загубите да се понесат от кредиторите, които в по-голямата си част вече са квази публичните ЕЦБ и МВФ, които зависят от правителствата за рекапитализирането си.

А при проблем за ЕЦБ и МВФ, правителствата ще вземат дълг, финансиран от… печатарската преса на ЕЦБ, която ще купи новите тези нови правителствени дългове! Кръгът е затворен, но адски.

Заключение

Европа се декапитализира с всеки ден, а дълговете нарастват с бързи темпове, защото ЕЦБ ги финансира, изкупувайки и нетни, и брутни емисии на държавни ценни книжа на страните от еврозоната.

Изобилната ликвидност има ефект в посока надолу върху цялата лихвена крива в еврозоната, както върху куп външни играчи, какъвто е и случаят на България. Това е и причината родното правителство да трупа дълг рекордно евтино. Странно и жалко, но за някои това действително е една „страхотна” новина. А в контекста на социалната държава, каквато България се тупа в гърдите и иска да,   е напълно логично.

За честните привърженици на Социалната държава обаче, Гърция не може да е проблем. За да бъде критикувана гръцката държава на икономическа основа  – първо следва да се анализира, оспори, обори моделът на Социалната държава. Модел, за който Гърция е само перфектна илюстрация и чиста проба „лабораторен социален експеримент”.