Ами ако и Китай е западащ гигант като Америка?

Когато два влака се насочат към сблъсък, стрелoчникът ги поставя в различни коловози. Уви, в геополитиката от машинистите зависи да предотвратят катастрофата. В случая със САЩ и Китай всеки поставя под въпрос способността на другия да „кара влака“. Историята не ни дава много надежда, че задаващата се железопътна катастрофа ще се избегне от само себе си, пише Едуърд Люс за Financial Times.

Що се отнася до Джо Байдън и Си Дзинпин – двамата световни лидери, които имат най-голяма нужда да се срещнат очи в очи, но не са го направили, откакто Байдън встъпи в длъжност – липсата на превантивни действия е видима, особено относно Тайван. Байдън предложи двете страни да възобновят някакъв стратегически диалог. Всеки рутинен обмен на мнения, дори крясъци, би бил по-добър от днешната ескалация. Но Китай е незаинтересован. САЩ първо трябва да прекратят това, което посланикът на Китай във Вашингтон нарича „дезинформация и лъжи“ по отношение вътрешните работи на Пекин – особено във връзка с Хонконг и провинция Синдзян.

Кой може да разчупи тази безизходица? Според така наречения „капан на Тукидид“ (по Греъм Алисън), изгряващият хегемон обикновено се сблъсква със съществуващия по пътя му надолу. Голямото изключение беше отстъпването на водещата световна роля от Великобритания на САЩ, които тогава едва избегнаха война на няколко пъти. Но миналото не предлага насоки как да се избегне конфликтът между два западащи гиганта, което може да се каже, че е по-добро описание както на Китай, така и на САЩ днес.

Относителният упадък на Америка е добре разбиран, не на последно място поради раздиращите страната политически разделения. Китай обаче все още се смята, че е на път да доминира над света до 2049 г. - годишнината от китайската революция, която Си Дзинпин постави като цел. Ами ако Си – и глобалният консенсус относно възхода на Китай – вече са демоде? Шансовете Китай да възстанови високите темпове на растеж от първите две десетилетия на този век вече намаляват, главно поради застаряването на населението му.

В допълнение към вероятния „капан на средните доходи“ Си Дзинпин добави политиката на нулев ковид, която парализира икономическия растеж без очевидна епидемична полза. Тъй като ваксините в страната са само частично ефективни, нейните все по-разочаровани граждани не виждат край на локдауните. В допълнение към по-ниските очаквания за растеж на Китай сега можем да добавим ново безпокойство: съмнения относно рационалността на неговите лидери. Все още не съм срещал китайски наблюдател, който смята, че нулевият ковид е умна политика.

Тук идва въпросът с Тайван. Си Дзинпин ясно даде да се разбере, че иска да реши статута на острова докато е на власт, което означава да го постави под контрола на Китай през следващите няколко години. Тъй като Си не иска нищо да отвлича вниманието от коронясването му като лидер за трети му мандат на партийната конференция през октомври, това означава, че 2023 г. вероятно ще бъде годината на пикова опасност. Байдън не може да се надява, че трудностите на Владимир Путин в Украйна ще възпрат Китай от действия срещу Тайван. Всъщност военните мъки на Путин може дори да ускорят графика на Си, тъй като САЩ извличат уроци от Украйна в посока да снабдят Тайван с по-добри отбранителни способности.

Освен това Си Дзинпин ще бъде наясно с политическия график на Америка. Той може да сметне, че е по-малко рисковано да се насочи към Тайван по време на управлението на Байдън, отколкото да чака президент като, да речем, Майк Помпео, Рон ДеСантис или Том Котън. Реториката и действията на Байдън не винаги съвпадат. Президентът многократно е адресирал така наречената стратегическа двусмисленост на Америка, като е заявявал, че САЩ ще защитят Тайван, само за да бъдат „уточнени“ по-късно неговите коментари от персонала на Белия дом. Но действията на Байдън спрямо Украйна издават дълбока резервираност относно риска от военна конфронтация с Русия. Същата предпазливост вероятно ще се приложи на практика и към Китай.

Това, което очевадно липсва, е каквато и да било инициатива от Си Дзинпин или Байдън за промяна на наратива. В дългоочакваната си реч за Китай през май Антъни Блинкен, държавният секретар на САЩ, каза, че Китай е единствената страна в света с „намерението“ и „възможността“ да промени международния ред. Много страни биха добавили Америка към този списък. САЩ следват създадените от тях правила само когато отговарят на техните цели. Така или иначе, Америка много ясно изрази своята мрачна диагноза относно Китай. По този начин американската дипломация е съсредоточена върху сближаването със съседите на Пекин вместо да настоява за диалог.

Това е опасен курс. Дори Блинкен да е прав за намеренията на Китай, това прави дипломацията по-важна, а не по-малко. Цената на грешните изчисления би била фатална - а рисковете само растат. Планираният видеоразговор на Байдън със Си Дзинпин може да бъде полезен, но няма да замени рутинния диалог между САЩ и Китай. Както казва Кевин Ръд, бившият министър-председател на Австралия, САЩ и Китай са като „двама съседи, които заваряват в работилница в задния двор без обувки с гумени подметки, с хвърчащи навсякъде искри и неизолирани кабели, търкалящи се по мокрия бетонен под. Та, какво може да се обърка?“