Байдън е изправен пред икономическа дилема

Но големите „структурни промени“ през следващите десетилетия доведоха до срив в „преговорната сила“ на работниците в развитите икономики: БМР цитира ново, грабващо окото изследване, което показва, че докато през 1975 г. 70 процента от страните са използвали договори с ценова индексация, едва 10 процента са го правили през 2015 г. По същия начин, докато повече от 90 процента от държавите са имали известна координация на заплатите през 1980 г., към 2020 г. този дял е бил само 60 процента.

За тези спадове обикновено се обвиняват десните правителствени политики като ограничаването на синдикатите, съчетани с демографски промени като навлизането на евтини чуждестранни работници в глобалната система. Но БМР смята, че има и по-малко призната обратна връзка, създаваща порочен или благоприятен цикъл. „Колкото по-висок е процентът на инфлация, толкова по-голям е стимулът за работниците да се обединяват в синдикати и преговорите за заплатите да бъдат централизирани... и колкото по-устойчив е темпът на инфлация, толкова по-голям е стимулът за индексиране на заплатите“, отбелязва банката. Но в режим на ниска инфлация работниците чувстват по-малка необходимост да се организират, за да упражняват ценова сила.

Оттук и дилемата на Байдън. Той дойде на власт, защитавайки правата на сега свитите синдикати в Америка. А Дженифър Абруцо, неговият ключов служител по трудовите отношения, каза пред FT наскоро, че администрацията ще подкрепи синдикализацията, която сега прониква в компании като Starbucks, Apple и Amazon. Америка, подобно на други западни страни, също така е свидетел на повече индустриална активност и сега има „искания за по-голяма централизация на преговорите за заплати или за клаузи за индексиране“, отбелязва БМР.

Това ужасява централните банкери. Но както Адам Тууз, професор от Columbia University, отбелязва в критично есе върху доклада на БМР, „всеки технократ, който празнува спада в преговорната сила на организирания труд, защото това прави контрола върху инфлацията по-лесен“, изглежда политически наивен или сляп; това рискува да разпали „обезпокоителен популизъм“.

Разбира се, Тууз отбелязва също, че има потенциална алтернатива: политици, корпоративни ръководители и централни банкери биха могли да разискват проблемите на „разпределението“. Те биха могли, да речем, (отново) да възприемат концепцията за „либералните корпорации“ и да използват централизирани системи за определяне на заплатите, за да гарантират, че по-нископлатените работници получават по-големи повишения на заплатите, отколкото по-високоплатените.

Но той отбелязва, докладът на БМР избягва тези политически взривоопасни въпроси. И дори екипът на Байдън да е искал да приеме политики относно разпределението, той няма много власт да го направи; ако нареди на Amazon да даде повече пари на складовите работници, като същевременно намали заплатите на шефовете, ще отприщи (повече) атаки в стил Безос.

Ето защо и двамата мъже предпочитат да говорят за цените на петрола - и горещо се надяват, че по някакъв начин растежът на заплатите леко намалява с отслабването на икономическата активност, преди да се оформи "вкоренената" инфлационна психология, която тревожи Фед и/или да има пълномащабна рецесия или взрив от популизъм. Ще бъде чудо, ако Америка успее да избегне и трите риска.