Китай не може да си позволи да се отдели икономически от Запада

Откакто бившият президент на САЩ Доналд Тръмп започна търговската си война срещу Китай през 2018 г., китайските лидери преминаха от подигравки към идеята, че двете най-големи икономики в света могат да се отделят, през притеснения за загуба на достъп до американски технологии, капитали и пазари, до мисленето, че Китай може би е по-добре да се отвърже от основния си съперник по свои собствени условия. Те обаче не трябва да искат толкова да прекъснат икономическите си връзки със Запада. Разходите за отделяне вероятно ще бъдат много по-големи от всяка възможна полза, пише за Bloomberg Минсин Пей, професор по управление в Claremont McKenna College.

Опасенията на Китай относно неговата зависимост от САЩ не са неоправдани. Всъщност САЩ и техните съюзници също предприемат скъпи стъпки, за да намалят зависимостта си от базираните в Китай вериги за доставки. От своя страна китайските власти предприеха задълбочен преглед на сигурността на своите вериги за доставки и стартираха инициативи за укрепване на продоволствената и енергийната сигурност.

Регулаторите се стремят към по-добър контрол върху огромните масиви от данни, съхранявани от китайските технологични компании, принуждавайки една от най-големите, Didi Global, да се делистне от САЩ и да се регистрира на борсата в Хонконг, като същевременно блокират ефективно други от търговия на американските пазари. Китай предприе огромни усилия за изграждането на своите способности за производство на чипове, отбивайки се от западните доставчици.

Прекъсването на връзките, изградени в продължение на четири десетилетия на интеграция със Запада, ще направи вече забавящата се китайска икономика по-малко продуктивна. 

Нито пък има много основания да се смята, че Китай може да успее в целта си да постигне самодостатъчност чрез „декрет”. Въпреки че технологичните възможности на страната нараснаха неимоверно през годините, правителството едва ли има поводи за гордост. Годините на мащабни инвестиции не се изплатиха.

Едно академично проучване изчислява, че Китай е похарчил 550 млрд. юана (88 млрд. долара) в подкрепа на различни индустриални проекти между 2006 и 2013 г., но е произвел само 145 млрд. юана нетни печалби за местните фирми и 230 млрд. юана като експортни печалби. С други думи, индустриалната политика на Китай през този период е генерирала нетна загуба от 175 млрд. юана (28 млрд. долара).

Пекин също така силно подцени предизвикателството за създаване на устойчива на санкции индустрия за производство на чипове. Основата на глобалните вериги за доставки на технологии е специализацията. Индивидуалните играчи - компании в различни страни - придобиват уникални възможности, които им позволяват да се съсредоточат върху определена технология и постоянно да правят иновации. Нито една страна или компания не може да доминира или монополизира цялата верига на доставки.

Според Асоциацията на полупроводниковата индустрия има повече от 30 вида специализирани категории полупроводникови продукти. Създаването на чип изисква до 300 различни компонента, които от своя страна се обработват от повече от 50 вида специализирано оборудване. Дори САЩ, лидерът в индустрията, не са в състояние да изградят изцяло местна верига за доставки на полупроводници. Макар да се говори, че Китай планира да похарчи 1,4 трлн. долара през следващите пет години, преследвайки тази цел, шансовете за успех са малки.

Усилията на Китай да намали зависимостта си от вноса на храни, който достигна 108 млрд. долара през 2020 г., изглежда също са предопределени да се провалят. Тъй като около една четвърт от вноса на храни в страната идва от САЩ, китайските лидери се опасяват, че Вашингтон може да наложи ембарго при евентуална бъдеща конфронтация, както направи след нахлуването на Съветския съюз в Афганистан през 1979 г.

На разходите за премахване на тази зависимост вероятно не може да се издържи. Да вземем само един пример. Според Министерството на земеделието на САЩ добивът от хектар на соевите ферми в китайската провинция Хейлундзян е с една трета по-нисък, отколкото в американския Среден запад, като разходите за производство на метричен тон соя в Китай са повече от два пъти повече спрямо САЩ. Като се има предвид, че американската соя представлява приблизително 11% от общия внос на храни в Китай, замяната й с вътрешни доставки би била непосилно скъпа.

Впримчени в открито съперничество със САЩ, китайските лидери имат ограничени възможности за справяне с икономическата уязвимост на страната си. Размяната на икономическа ефективност за сигурност е малко вероятно да се изплати, докато търсенето на сближаване със САЩ е невъзможно на фона на интензивната и нарастваща взаимна враждебност. В крайна сметка Китай ще трябва да живее с известна степен на риск - и да направи всичко възможно, за да предотврати излизането на напрежението със Запада извън контрол.