Браво, Володя, или как Путин успя да съживи НАТО

Само две години, след като френският президент Еманюел Макрон обяви, че е в „мозъчна смърт“, НАТО бе съживено от заплахите на Русия срещу Украйна, оставяйки поръждясалия, но надежден воден от САЩ алианс единствения вариант за европейска сигурност, пише за Politico Пол Тайлър, старши изследовател в мозъчния тръст Friends of Europe и редактор в онлайн изданието.

Как служи това на десетилетната стратегическа цел на Москва да прогонва САЩ от Европа, за да доминира на Стария континент, само руският президент Владимир Путин си знае. Но за тези от нас, които не са запознати с крайната му цел, това изглежда нелогично, меко казано.

Каквото и накрая да избере Путин да направи по отношение на Украйна, ако целта му бе да отслаби алианса на Запада, той без съмнение си отбеляза редица автоголове.

Първо, той засили апетита към членство в НАТО – или поне решимостта тази възможност да остане отворена – в Швеция и Финладия. И двете страни останаха необвързани във военно отношение, когато се присъединиха към Европейския съюз след Студената война, но са в близко сътрудничество с алианса, откакто Русия превзе и анексира Крим през 2014 г.

Освен това, публичният му ултиматум принуди дори по-малко ентусиазираните членки на НАТО да потвърдят политиката на „отворените врати“ на алианса въпреки дългогодишните опасения относно това колко мъдро е да се допуснат Украйна и Грузия. Никой не иска да укротява Путин на фона на 100 хил. руски военни на границата с Украйна.

Неотдавнашната оставка на началника на германския военноморски флот, след като изрази разбиране към лидера на Кремъл и заяви, че Крим никога не трябва да бъде връщан на Украйна – и двете позиции са широко разпространени сред управляващия елит в Берлин – показва ясно това.

Настоявайки за формат на преговори със САЩ „суперсила срещу суперсила“ тип Студената война и презрително отхвърляйки ЕС да има място на масата за преговори, Русия издърпа килимчето изпод краката на онези в Париж, Берлин и Брюксел, които мечтаеха за нова европейска архитектура на сигурност, създадена между тях.

Може да забравите призива на Макрон в Европейския парламент миналата седмица европейските лидери да изготвят собствен проект за нов ред на сигурността, който да бъде наложен върху НАТО, а после и Русия – това вероятно бе по-скоро упражнение за пред избирателите у дома, отколкото сериозна дипломатическа инициатива предвид добре известните разделения по въпроса в ЕС.

Не на последно място, а и доста иронично, демонстрацията на Путин завлече САЩ още по-дълбоко в европейската сигурност, точно когато двама последователни американски президенти се опитаха да изместят стратегическия фокус на Вашингтон към Китай и точно когато президентът Джо Байдън тихо се опитваше да пренесе повече от бремето европейска сигурност върху ЕС. Най-накрая имаме Бял дом, който е по-готов да приеме по-голяма европейска „стратегическа автономност“, но вместо това се оказва, че се занимава със сигурността на Европа ден и нощ.

Независимо дали Русия започне отново военни действия в Украйна – а Путин вдигна залога толкова високо, че сега може би ще се нуждае от голяма отстъпка, за да се оттегли мирно – тази криза неизменно ще оформи вида НАТО, който ще се появи на знаковата среща през юни, където алиансът ще приеме нова стратегическа концепция за пръв път от над десетилетие и ще избере новия си генерален секретар.

Руската заплаха, която бе сведена до повод за загриженост в предишната стратегия на алианса – далеч по-малко належащ въпрос от борбата с тероризма или мисиите за управление на кризи и стабилизиране на отдалечени места като Афганистан и Ирак – сега се завръща на централно място.

НАТО е изправен пред все по-голям натиск от източните си членки – тези, които издържаха на съветското господство, да премине от настоящата си стратегия за подсилване с минимални постоянни сили на източния фронт към военна позиция, приближаваща се повече до тип „предна защита“ от времето на Студената война. Това включва повече войски и оборудване, позиционирано близо до фронтовата линия в отговор на руските разполагания в Беларус и около Украйна.

Вече виждаме първите признаци за това – Обединеното кралство изпраща още войски в Прибалтийските страни и Полша, Франция предлага да направи същото в Румъния, където върховният главнокомандващ на НАТО препоръча наземно присъствие, според списание Der Spiegel. САЩ също вероятно ще разположат повече средства за подпомагане на източния фронт, а преди сдържани съюзници на НАТО като Испания сега планират да изпратят военни кораби в Черно море.

Крайният резултат от заплашителното поведение на Русия очевидно ще бъде да засили военния отпечатък на НАТО в бившите източноевропейски сателити на НАТО, а не да премахне западните сили от тези страни, както Путин поиска.

Европейските държави разполагат със само един набор въоръжени сили и нуждите на източния фронт вероятно ще станат по-големи през следващите месеци спрямо тези в Сахел или Либия, където е сега ЕС или където би се ангажирал иначе.

Разбира се, ЕС все още ще има своя собствена роля, особено ако става въпрос за по-тежки икономически санкции срещу Москва или намаляването на европейската зависимост от руски газ. Но няма да седи на масата, оформяйки бъдещата архитектура за сигурност на Европа.

Тази криза може да засегне и профила на следващия генерален секретар на НАТО. След двама последователни лидери от скандинавските държави извън усилията на ЕС за отбрана няколко европейски правителства, особено Франция, са решени да изберат по-проевропейски кандидат от основна страна на ЕС. Някой, който може да ръководи постепенното поемане на повече отговорност от европейските съюзници за собствения им континент, докато Америка заема успокояващо присъствие на заден план.

Тъй като обаче борбата над Украйна ще продължи и вероятно ще ескалира, със сигурност ще има натиск от Вашингтон, Лондон и Варшава да се избере традиционен атлантист, който ще заеме твърда позиция относно Русия. Путин тогава ще трябва да обвинява само себе си, ако се окажем с нов Студена воин в централата на НАТО за следващите четири години, а не с някой, който иска да вижда как алиансът се развива, за да достигне по-голяма лидерска роля на Европа.

Всички тези последствия изглеждат подготвени още преди да е произведен и един изстрел – ако изобщо бъде направен такъв.

Затова може би е време да спрем да приемаме, че Путин е главен стратег, който знае как да се възползва от слабостите и разделенията на Европа и от непостоянството и склонността на САЩ да се разсейват. Неговото поведение по време на тази криза противоречи на заявените от Москва цели.

Путин може и да носи голяма базука, но тя изглежда насочена към собствения му крак.