Голямата самозаблуда в САЩ

В крайна сметка вероятно има един спомен, който ще остане от този 6 януари: Добре запълнените редове от едната страна на Камарата на представителите на САЩ и зеещите празни редове от другата. Докато членовете на Демократическата партия се събраха масово, за да почетат с минута мълчание паметта на жертвите на насилственото нападение срещу сградата на парламента преди година, републиканците демонстративно останаха встрани от събитието.

Всички с изключение на един: Конгресменката Лиз Чейни от Уайоминг, която отдавна се е превърнала в страшилище на собствената си партия заради публичното си противопоставяне на Доналд Тръмп и лъжата му за откраднатите изборите, е на първия ред. До нея е баща ѝ, бившият вицепрезидент Дик Чейни, който отдавна се е оттеглил от активната политика. Трети републиканец изпрати извиненията си: Конгресменът Адам Кинцингер написа в Туитър, че е бил „там духом“, но е останал вкъщи в Илинойс, защото със съпругата му очакват дете всеки момент, пише в свой анализ за Die Zeit Йоана Рот. 

Двама от 211 републикански конгресмени и нула от 50-те им сенатори. Не са ли стигали републиканците по-далеч в миналото? Малко преди встъпването в длъжност на Джо Байдън в края на януари 2021 г. например влиятелният сенатор Мич Макконъл, който почти докрай търпеше поведението на Тръмп, заяви, че „тълпата" в Капитолия е била „подхранена с лъжи" и „провокирана от президента". Кевин Маккарти, председател на републиканците в Камарата на представителите и досегашен привърженик на Тръмп, заяви в деня след нападението: „Президентът носи отговорност за това нападение“.

Без споменаване на Тръмп

Сега, една година по-късно, това изглежда забравено. Партията страни от възпоменанието на Капитолия, а повечето републиканци не се изказват по темата. Макконъл обаче разпространи съобщение за пресата. В него той признава, че 6 януари 2021 г. е бил „мрачен ден". Но и обвинението, че демократите ще „използват“ този ден, за да преследват партийно-политически цели, „които са съществували много преди тези събития". Не се споменава Тръмп.

От друга страна, Байдън произнесе реч, в която не назовава предшественика си по име, но го обвини още повече за „мрежата от лъжи", която все още заплашва американската демокрация. Той говори за „битката за душата на Америка“, пред която ще се изправи. И отправя думите си директно към поддръжниците на Тръмп: „Не можеш да обичаш страната си само когато печелиш“.

Това е силна реч, и, разбира се, е и политическа. Как да не е? По-малко от година след встъпването си в длъжност доверието към Байдън спада, администрацията му почти не успява да осъществи нито един от проектите си, а на междинните избори през ноември демократите трябва да се съобразяват и с това, че вероятно отново ще загубят мнозинството си в камарите на Конгреса. Действащият президент вече не може да се надява да си върне избирателките. Сега става въпрос да не разочарова собствените си избиратели и партията си, а да увери убедително, че ще направи всичко възможно, за да предпази американската демокрация от по-нататъшни щети. Това е основното му обещание, за това се кандидатира - дори много преди 6 януари, в това Макконъл не греши.

Тези щети сега са по-неизбежни от всякога и са свързани с властта, която предшественикът на Байдън все още има над републиканците. Дори ако тази власт изглеждаше крехка не толкова отдавна: „Поведението на бившия президент Тръмп в навечерието на погрома беше срамно неизпълнение на задълженията му" - това изречение можеше да дойде от Байдън. Каза го обаче Макконъл. През февруари демократите в Конгреса напразно се опитаха да импийчнат Тръмп със задна дата заради 6 януари.

По онова време Макконъл се опитваше да осъществи риторична игра, като, от една страна, красноречиво доказваше защо напускащият президент е нарушил задълженията си и е виновен за насилието в Капитолия, а от друга, твърдеше, че Тръмп не е нищо повече от обикновен гражданин и че следователно е толкова нелогично, колкото и противоконституционно да се провежда процедура по импийчмънт.

Подстрекавайки поддръжниците си да щурмуват сградата на парламента, Тръмп най-накрая отиде твърде далеч за партийните лидери. Задачата беше да се изпрати сигнал срещу това и да се намери минимален консенсус с новото правителство като основа за работа. А какво би било по-лесно от това да се заговори за вината на Тръмп? Но отстраняването му от длъжност - дори и след това, в символичен процес - би мобилизирало още повече поддръжниците му, това очевидно е било изчислението на републиканците. По онова време Макконъл може би е предполагал, че това ще отшуми с времето и хватката на Тръмп върху партията и електората ще отслабне.