Защо се нуждаем от задължителна ваксинация?

Предизборната кампания в Германия приключи (а скоро и в България), а нуждата от договаряне на коалиции извежда на дневен ред както очевидните конфликти, така и скритите проблеми. Това повдига въпроса дали отговорните политици са наясно, че необходимите мерки за опазване на климата и природните ресурси ще доведат до огромни промени в икономиките и начина на живот, което голям брой хора ще възприемат като загуба на свобода и просперитет. И дали политиците разполагат с необходимите инструменти за осъществяване на реформите, пише в свой гост коментар за FAZ проф. д-р Ханс Петер Бул, който преподава публично право в Хамбургския университет и е бивш министър на вътрешните работи на Шлезвиг-Холщайн.

Готови ли са наистина правителствата и парламентите да приемат и прилагат задължителните мерки? Досегашният опит от борбата с коронавируса дава повод за размисъл. И според проф. д-р Бул има основание да се съмняваме в решителността на вземащите решения.

В един глас управляващите и опозиционните лидери отказаха да направят единствената безопасна защита задължителна - да направят ваксинацията задължителна за всички (освен, разбира се, за тези, които имат медицински проблеми). Същите политици, които продължават да се появяват отново в почти отчаяна форма и да апелират гражданите да вземат защитните (и според всички експерти безопасни) ваксини, които защитават тях и другите.

Същите политици, които правят всичко възможно да предложат на място ваксини на небрежните и неинформирани хора и които обявиха ваксинирането за морален дълг, сега отказват дори да се замислят за законово изискване за ваксинация. Чрез затварянето на ресторанти, барове, театри и други места за забавление съгласно принципа 3-G или 2-G се упражнява непряк натиск за ваксинация. С премахването на безплатните тестове и спирането на изплащането на обезщетения в случай на карантина или хоспитализация сега съпротивата срещу ваксинацията стана толкова скъпа, че с право може да се говори за косвено задължение за имунизация. Но не се използва тъкмо онзи инструмент, който в една демократична конституционна държава може да осигури общо натоварване в интерес на общите цели.

Това противоречие е неразбираемо. Възможно е тази тема да бъде решена от само себе си, защото дори и без законово задължение в даден момент ще се появи необходимият брой хора, които искат да се ваксинират, за да се генерира спасителен „стаден имунитет”. Ако не в България, то в други държави – като Германия например, пише още авторът.

Но остава отворен въпросът защо политиците странят от най-доброто и просто решение и възнаграждават упоритостта на онези, които се противопоставят на ваксинацията, като продължават да налагат ограничения от всякакъв вид и на всички ваксинирани и преболедували, дори в училищата и детските центрове, или ги карат да приемат задължения за носене на маски и безброй обществени контроли. Преди всичко обаче трябва да се постави въпросът какво означава колебанието на вземащите решения и по други политически въпроси. Има много неща, които предполагат, че отхвърлянето на решителните, предполагаемо строги мерки разкрива една по-обща слабост при вземането на решения. А това може да усложни безкрайно и фундаментални реформи, като свързаните с опазването на климата.

Противниците на ваксинацията, а след тях и отговорните политици, се защитават от подобни критики с два аргумента: От една страна, те твърдят, че законовото задължение за ваксинация е противоконституционно, защото е нарушение на основното право на физическа неприкосновеност, поне докато може да се предприемат други - по-меки - мерки. От друга страна, те оспорват ефективността на правна уредба: такова задължение не може да бъде изпълнено против волята на заинтересованото лице.

Заплахата с Конституционния съд е неоснователна, контрира проф. д-р Ханс Петер Бул. Всеки може да застрашава себе си, но не и другите. Противниците на ваксинацията могат да се позовават на основните си права, ако става въпрос само за тяхната собствена свобода и почтеност, но не и ако упражняването на свободата им засяга неправомерно трети страни. Но точно това се случва по време на пандемията: голяма част от населението страда от факта, че кампанията за ваксинация не напредва достатъчно. Балансирането на интереси рядко е било толкова ясно.

Държавата регулира поведението ни много по-интензивно в безброй взаимоотношения и то по-строго - било то на работното място или в личния живот, за да опазва околната среда или здравето на хората и животните, дори и за налагането на фискални интереси. Няма по-меко средство от ваксинацията с нейните незначителни, бързо преминаващи странични ефекти. Ако не друго, най-строгата социална изолация на всички антиваксъри би имала същия ефект в борбата срещу вируса - но дали това ще бъде по-меко средство?

По-голяма тежест е аргументът, че общественият интерес може да бъде постигнат по-ефективно чрез убеждаване и стимули, отколкото чрез задължителни мерки по принуда. Всъщност успехът на правителствените мерки в някои области зависи от това дали всички са готови да сътрудничат. Някои съграждани наистина се чувстват по-скоро застрашени, отколкото защитени от задължителните заповеди.

От друга страна, разнообразната реклама за ваксинацията определено има ефект - но не и при твърдите опоненти, които отхвърлят да бъдат ваксинирани заради ирационален страх или просто от упоритост. Вероятно също така играе роля и фактът, че мнозина смятат запазването на физическата си неприкосновеност за по-важно от например ограничаването на социалните им контакти или намесата на данъчната служба в техните активи.

Дори и тези, които категорично се противопоставят на ваксинациите, да съставляват само малка част от населението, докато те могат да твърдят, че тяхното поведение е законно, други ще искат да оправдават собствената си небрежност или невежество, като заявяват, че няма законово задължение за ваксинация. Това извинение не би съществувало, ако законодателят ясно заяви това, което отдавна смята за необходимо: че всички граждани трябва да проявят солидарност, за да победим пандемията.

Предпочитането на политиците да прибягват до морална реч, необвързващи призиви и непряка принуда изглежда неправдоподобно. Авторитетът и желанието за следване едва ли нарастват, ако се вземат предвид мненията на малцинствата, които се считат за ирационални или твърде егоистични, а по-скоро чрез ясен ангажимент към мерките, които изглеждат необходими, поне доколкото в момента е известно. Контратезата, че може да се изгради общото доверие в една добре обмислена политическа среда, като се отстъпи пред онези, които я отхвърлят, по никакъв начин не се оправдава.

Германският Бундестаг и местните провинциални парламенти и гражданите се оплакаха, че правителствата не са ги включили адекватно в борбата с пандемията. Но парламентите дори не са обсъждали необходимостта от задължителна ваксинация. А и Бундестагът можеше сам да изготви съответен законопроект.

Всеки, който се застъпва за новия граждански дълг, трябва да очаква допълнителни затруднения. Административните органи трябва да определят глоби, полицията е натоварена с проверки, а често съдилищата трябва да решават дали принудителната мярка е законосъобразна или трябва да бъде отменена. Неизбежно става видима недружелюбната страна на държавата – именно тя прави възможно приятелското внимание към онези, които спазват закона.

Политиците и длъжностните лица трябва да понасят грозните обстоятелства на необходимите държавни действия; в противен случай те пренебрегват задълженията си за предоставяне на обществена услуга. Гневът също не трябва да излиза извън контрол, защото правоприлагането може много добре да се практикува по подходящ начин, по начин, който е мил към гражданите и без излишна грубост. Не всяко нарушение на правилата трябва да води до глоби.

Общият закон е най-важният инструмент на държавата за насочване на поведението на хората в посока, ориентирана към бъдещето. Той представлява мнението на мнозинството на хората с право на глас, следователно е демократично легитимиран и гарантира равно третиране на всички засегнати. Всеки, който като депутат или член на правителството се въздържа от използването на това средство, лишава държавата от значителна част от нейната способност за действие. „Меките“ заместители, като убеждаването или призивите, не са достатъчни, за да повлияят на всеки, който трябва да помогне за оформянето на бъдещето.

Така че добре ли са подготвени за предстоящите реформи политическите лидери на Германия (а между другото и на другите страни в Европа)? Всеки е склонен – с основателна причина – да разрешава конфликтите на интереси, доколкото е възможно, чрез компромиси и да защитава малцинствата и техните права. Но ресурсите са ограничени, както и финансовите средства на държавата. Необходими са решения на мнозинството, които носят не само ползи, заключава още проф. д-р Ханс Петер Бул.