Канадската политика за въглероден данък и дивидент е добър пример

Тази година всяко четиричленно семейство в Саскачуан ще получи 1100 долара като данъчен кредит от канадското правителство. Това съответства приблизително на сумата, която Отава събира като годишни въглеродни данъци от гражданите на провинцията - за повечето от които „Климатичното стимулиращо плащане“ повече от покрива разходите, свързани с данъка, пише Мартин Сендбу за Financial Times.

Това е един от малкото реални примери за „въглероден данък и дивидент“ - политика, въведена на провинциално ниво в Канада от Британска Колумбия - но е най-обещаващият подход, за да преодолеят страните най-голямото оставащо препятствие по пътя към декарбонизацията.

Изминахме дълъг път. Политиките за екологизиране на икономиката, като данъците върху въглеродните емисии и търговията с емисии, са добре разбрани, като достигането до нетни нулеви емисии е технологично и търговски осъществимо. Но най-голямата пречка все още е пред нас: мобилизирането на политическата воля и масовата обществена подкрепа за решения, които знаем, че са необходими, но които са по-радикални и по-изискващи от всичко направено досега.

Повечето политици номинално са ангажирани с нетната нула. Но по-малко са готови да управляват шока, който следва от смислената декарбонизация - въглеродоинтензивните дейности ще станат драматично по-скъпи или неудобни за тези, които ги предприемат.

Политиката по климатичните промени е в опасност да бъде погълната от културните войни, разкъсващи западните общества. Лесно е да се представят тези политики като просто предназначени да накажат начина на живот на всички, с изключение на градските либерали. И мнозина, от държави с лоши намерения до предприятия, зависими от въглеродни емисии, имат интерес скришом да подклаждат климатичния скептицизъм.

Директното отричане на климатичните промени, характерно за крайнодесните формации, не е най-големият проблем. Истинската заплаха от културна война е нещо по-тънко.

Социологическо проучване върху активистите на жълтите жилетки във Франция показва, че те далеч не са скептици по отношение на климата, а са наясно със заплахата от изменението му. Това, срещу което те възразяват, са политики, които натоварват онези, които вече страдат най-много от икономическите промени.

По същия начин доклад на Института Тони Блеър установява, че повечето хора във Великобритания приемат, че изменението на климата изисква намаляване на емисиите. Независимо от това, те са слабо информирани за това какво точно включва нетната нула и по-конкретно не са убедени, че те самите трябва да направят нещо.

Последното препятствие по пътя към декарбонизацията тогава не е да се убеди обществеността, че изменението на климата е реално, а да се преодолеят подозренията, че евентуалните политики са нечестни, неефективни и поставят тежестта върху онези, които най-малко заслужават да я понесат. (Имайте предвид, че това описание на политиката по климатичните промени в рамките на държавите улавя и състоянието на политиката по климата между страните.)