Европа определя темпа на глобалната климатична политика

С изтичането на времето за избягване на катастрофални климатични промени ЕС засилва усилията си за декарбонизация на европейската икономика. На 14 юли ЕК постави началото на своя пакет от мерки „Готови за 55" за намаляване на въглеродните емисии с 55% под нивата от 1990 г. до 2030 г., по пътя към нетни нулеви емисии в средата на века.

Той прави това предимно чрез разширяване ценообразуването на въглерода до повече въглеродоемки сектори и дейности - за първи път включвайки авиацията, корабоплаването и сградите - чрез разширяване на системата за търговия с емисии и въвеждането на свързани с въглерода вносни мита. Това е правилният подход. Ценообразуването на въглерод предлага един от най-евтините и най-ефективни пътища за декарбонизация, създавайки стимули за намаляване на емисиите там, където е най-лесно да се направи, и възнаграждавайки нисковъглеродните технологии.

Брюксел също предлага значими цели и ангажименти, със строги въглеродни стандарти за автомобилния транспорт, край на продажбите на нови превозни средства на изкопаеми горива през 2035 г. и насърчаване на залесяването.

Този вид цялостен подход е единственият с надежда за успех. Той предвидимо  предизвика настръхването на много бизнес лобита. Но справянето с изменението на климата изисква трансформация на нашата производствена структура. Икономически и политически, това е по-добре да се направи, като се действа на много фронтове наведнъж - като се мобилизират всички групи по интереси - вместо стъпка по стъпка.

Най-шумните бизнес критици са тези, които не са успели да се подготвят за прехода, който трябва да дойде. За разлика от тях лидерите, проявили прозорливост да се позиционират за промяната, до голяма степен приветстват плановете. Брюксел с право смята, че решителните действия са добри за европейското технологично лидерство.

Политиката обаче остава ахилесовата пета на тези похвални планове. Засега те са точно това: предложения, които ще бъдат обект на интензивни пазарлъци преди да станат ангажименти със законова сила. Сега националните правителства трябва да поемат тежестта. Държавите членки могат легитимно да се борят за своите специални интереси, но не и да се поддадат на изкушението да „обвинят Брюксел“, че просто кристализира какво означава на практика декарбонизацията. Съществува колективно задължение за договаряне на конкретни мерки - и то скоро. Обструкциите само ще направят забавените действия по-болезнени и ще налеят вода в мелницата на евроскептиците и отрицателите на изменението на климата.

Насъщно е да се успокоят хората, които ще бъдат най-изложени на нарастващите разходи за гориво. Комисията разумно предлага фонд за подпомагане на доходите и за подкрепа на хората да преминат към въглеродно по-ефективно оборудване. Но може да е необходимо много повече.

Адресирането на глобалната страна на климатичната политика е жизненоважно. По-специално, въглеродните мита ще бъдат зле приети от износителите на стоки с висока въглеродоемкост извън ЕС. Съюзът е прав да бъде подозрителен към трети държави без толкова амбициозни собствени политики, които се стремят да подбият неговата индустрия. Но най-добрата стратегия ще бъде да се привлекат други, така че такива мита да не се налагат да бъдат прилагани.

В навечерието на ноемврийската конференция по климата (COP26) трябва да се свърши много дипломатическа работа. Неотдавнашното сближаване между ЕС и САЩ по отношение на политиките в областта на климата трябва да се задълбочи, като се привлекат големите развиващи се икономики - включително като богатите държави най-накрая изпълнят обещанията си за климатично финансиране на бедните. Ако Европа успее с тази инициатива, тя може да се надява да види други да следват нейното амбициозно водачество - а междувременно нейната индустрия би трябвало да бъде възнаградена с предимството на първия в един по-зелен свят.